Във Фейсбук всички сме такива, каквито искаме да сме (нечие откритие). Някои сме същите и извън мрежата, други не. Юнските протести на "орлетата" го доказаха.
В новия граждански протест има повече fun и повече смях отколкото гняв и крясъци - за разлика от онези, които помним в началото на прехода. Повече поколенческа общност и повече не-партийност откогато и да било.
Провокатори, пришили се към протеста, защото има сеир, хора, купон, надвикване... винаги ще има. Лора Крумова беше правилно посъветвана в неделя от Слави Трифонов да не слага знак за равенство между бияча и протестиращите. Водещата беше заела праволинейната позиция на "Защо биете журналистите?" Подсетиха я да не използва множественото число. Да беше си припомнила някогашното подпалване на Партийния дом и едни други протести с внедрени от футболните агитки (виж вдясно)... Или просто да беше отишла на Орлов мост в един от четирите дни.
Следобед на 17 юни срещу Петко Цветков от Коалиция "За да остане природа в България" се възправи като хищна хиена (по алюзия с оная песен) Диана Найденова - с типичния си маниер да говори повече от събеседниците си, и на по-висок глас. Ползвайки аргументи, които - какво съвпадение - чухме в последните дни от властта - например за прираста на горите (едва ли е чела в оригинал доклада на ЮНЕСКО), и... срина рейтинга - своя си и на bTV. Хунвейбини в съвременна телевизия?
Едва ли някой от младежите със "зелени сърца", които са мнозинството на протеста, може да изброи всички екоорганизации, които демонстрират участие там - някои създадени и в угода на самите инвеститори, срещу които се протестира. Каквито и да са истинските цели на организаторите, една заслуга е съвсем истинска - извадиха хиляди млади хора навън, хем на купон, хем за кауза. Накараха ги да повярват в силата си като гражданско общество.
Партиите не ги броят за свои
На Орлов мост се стекоха онези, които нито една партия не припознава за "свои". Дори не ги брои за потенциални избиратели.
Започнат ли да вдигат прекалено голям шум и да стават прекалено много на едно място, властта се стряска. Като всяка посткомунистическа власт (у нас все още е такава, а не демократична) тя обича тишината - и ехото от собствените си думи през хиляди ретранслатори. А сега времето е точно като за такива протести. И най-големите флашмобове за Странджа преди няколко години бяха пак през лятото - и пак се затвориха кръстовища. И имаше ефект.
Какво излиза? Когато напролет, под опашката на Коня пяха, скачаха и обикаляха природозащитници, всички се направиха на ударени. Тогава президентът не призова законът да бъде спрян и да се проведе широка обществена дискусия - каквито красиви призиви отправя сега, в името на природата.
Но когато протестът се намесва и реално пречи на функция на градската среда, каквато е транспортът, вече става видим и осезаем.
Излиза, че за да се постигне реална промяна на закона, ще е нужна седяща блокада около Народното събрание. Мирно, кротко и веселяшки няколко хиляди души са в състояние да направят пръстен на парламента и да не пуснат депутатите да излязат, докато не гласуват "зелено".
Защото справка на Mediapool.bg показа, че законът е гласуван от 109 депутати в пленарна зала - т.е. 131 народни избраници не са дали своя вот. Опозиционните депутати от негласувалите са над 60. А "за" най-скандалния параграф осми от закона - да не се променя предназначението на земята, ако се строят писти и подобни съоръжения, "за" са гласували 75 от парламентаристите на ГЕРБ и трима независими. Само 31 души от опозицията са гласували "против" - защото толкова били в пленарна зала.
Неучастието на БСП и ДПС го предвидихме - в крайна сметка ГЕРБ довършва "услуги" за зимните курорти, започнато при тройната коалиция, че и по-рано. Затова и БСП и Синята коалиция вяло поискаха вето от президента, а ДПС се направи на "мене ме нема в целата схема..."
Дори лидерът на новата формация Меглена Кунева, на която от 3 месеца неизменно отреждат парламентарно представителство в 42-ото НС, се "вписа" в протестите с едно изявление, в което ги сравни с първите в началото на прехода (виж вдясно)...
Нищо общо няма. Онези бяха протест заради самия протест - за да усетят хората, след 45 години мълчание, че викът не е закърнял в гърлото им. Тези са с ясна цел и се правят от съвсем други хора - такива, които не са научени да пазят тишина.
Отчуждението
Всъщност на тези протести пролича един огромен дефицит - партиите не са се научили да използват мрежата като място за комуникация и общуване. В техните тесногръди партийни - и PR представи - интернет е място, където да наемеш за по 0.50-1 лев на пост разни млади хора, които да публикуват определени мнения, и по време на предизборна кампания да пускаш съобщения в специално създаден за целта блог/сайт/страница - или да си платиш да ти пускат такива.
Разказаха ми как на предишните парламентарни избори СДС отрязали перото за Интернет кампания - преценили, че няма полза. А по време на президентските и местни избори тези разходи бяха пренебрежимо малки.
Както в прав текст - уж шегувайки се, сподели виден социолог: "Няма как да изчислят колко гласа ще им върне Интернет". Къде по-лесно е с кебапчета, пари на ръка и натиск - било през работодател, било през партийна централа, било през родственици да бъдат накарани хората да гласуват. Като се прибавят и пълните с над 1 милион мъртви души избирателни списъци - сметката лесно им излиза.
Факт е обаче, че партиите ги е страх да припарят и водят истинска кампания в социалните мрежи. Да обясняват политиките си, да спорят с противници, да разискват идеите си. На предизборните срещи, които партията организира и контролира, а после медиите отразяват в духа на обеща-еди-кой-си, гарантира еди-кой-си, това не може да се случи. Там кандидатите говорят, електоратът, преимуществено в средна и над средна възраст слуша и ръкопляска, а отделни лица задават подбрани въпроси. В Интернет точно тая режисура е трудно да се случи.
Партийните централи се бюрократизират най-бързо и предпочитат утъпканите пътища на клишетата - ако може, хем да говорят в Интернет, хем да им пазят тишина, така че да се чува само техният глас - и гласовете на техните привърженици.
Който рискува, ще спечели. Ако никой не иска да рискува, значи му трябват торби с бюлетини, не избиратели.
А на нас какво ни остава? Да не пазим тишина. Родителите ни твърде дълго мълчаха - и други говореха вместо тях...
