Проектът за Закон за детето предизвика толкова агресивен диалог между съставителите му и различни родителски организации и граждански сдружения, че в един момент и двете страни зазвучаха все едно не става въпрос за грижа за децата, а кой да има право да им дърпа конците. Държавата или родителите.
От становище на граждански организации излиза, че се върви към национализация на децата - приемането на този закон би дало неограничена свобода на преценката на социалните служби дали си свестен родител (повече позиции - линка вляво).
Ясно е, че в проекта има текстове, по които много може да се спори, като например програми за сексуалното и репродуктивно здраве в предучилищното образование. Както и текст, даващ право на децата след 16-годишна възраст да могат да отказват лечение, заради който синият депутат Ваньо Шарков попита какво се случва, ако животът на детето е застрашен.
Спорен се оказа и текстът, според който след 14-годишна възраст детето само може да определя религиозните си убеждения, като в същото време за родителите се предвиждат санкции, ако то бъде въвлечено в "секти" - една от многото формулировки в проекта, позволяващи широко тълкуване. Кой тогава носи отговорност, ако 14-15 годишно дете присъства с родителите си на псевдошамански ритуал с аяуаска (и вземе, че се обезводни от повръщане). Правилно ли е да "направиш" детето си веган още от съвсем малко, тъй като следваш учение, което забранява месото и всякакви продукти от животински произход. Ако педиатърът казва да, защо не... или?
Полемиките около закона съвпаднаха със скандалните събития около убийството на Мирослава в Перник, за да кажем в очите на Държавата, че първо на първо, не се е доказала като много безопасна за децата ни, за да се напъва с толкова екстравагантен закон.
А предубедеността към системата - политическа, полицейска, социална и всякаква - кара дори нормални родители параноично да смятат, че ако зашлевиш шамар на детето си, това веднага ще бъде последвано от анонимен сигнал и нахлуване на социалните в дома ти.
Прекалено американско, да се върнем у нас
Въпреки изброените по-горе спорни моменти, изключително болезнено за критиците на проекта се оказа това, че той "не предвижда прокарване на границата между "насилие" и легитимното право на родителите да причиняват премерена физическа болка с цел дисциплиниране." Думите са на адв. д.ф.н. Виктор Костов, според когото можеш да станеш жертва на недобросъвестни близки или неприятели, както и на незрелостта и бунта на собствените си деца. Критичният му анализ е внесен в Министерски съвет, ресорни министерства и Народното събрание.
Интересно какво тълкуване би могла да има формулировката "премерена физическа болка с цел дисциплиниране". Боцкане с карфица по дупето? Пошляпване по гърба с тънка клонка с диаметър не по-голям от 2 мм? Един шамар по бузата дневно - с препоръка за сдържане през уикенда, че тогава и без това сме по-спокойни родители? И кой го "легитимира" - ние да не сме някакво племе, в което характер се изгражда с мъчения*.
Хубаво е, че смятаме, че законът накърнява правото да възпитаваме детето си така както намираме за редно. Но издребняването по темата с "премерената физическа болка" показва, че дотолкова сме свикнали с ободряващия бой като възпитателно средство, че ни се струва престъпно някой да ни го забранява. Защо нещо, целящо да контролира (поне на хартия) най-маргиналните слоеве на обществото, в които пияни родители буквално претрепват децата си или блудстват с тях и статистиката показва увеличение на подобни случаи, толкова ни плаши.
К'ви са тия психолози
Сред критиките на закона по форумите пък е и тази, че покрай него ще процъфти бизнесът на семейни консултанти и психолози. Съпротивата срещу тези професии в 21 век е най-малкото нецивилизована и по-големият проблем е, че те няма да процъфтят. Че повечето родители - нито с "нормални" деца, нито с проблемни, не търсят професионална помощ по време на възпитателния процес, а решават нещата с "премерени" викове и шамари е факт. Но когато става дума за живеещо в насилие дете, именно държавата трябва да покаже доколко се отнася сериозно към този Закон за детето.
И сега се предлага помощ за преодоляване на проблема в случай на установено насилие над дете от родител. Законът за домашното насилие предвижда програми, по които да се подкрепят и жертвите, и извършителите. Как обаче държавата финансира тези програми? На парче. Мотивирани ли са съответните консултанти да работят в полза на подобряване на семейната среда? Ако не си млад ентусиаст с доброволческо чувство, какво точно ще те накара да консултираш качествено и дългосрочно системен баща насилник. Ами ако бащата пие и бие семейството си, защото няма работа, консултациите ще помогнат ли...
Въпросите са толкова много, но ако управляващите носят вина за това, че те не са уредени ефективно със сега съществуващите закони, родителите носим вина, че допускаме контрапозиция на проекта, в която се говори за дисциплина с физическа болка.
Боят разгражда
Наскоро гледах испанския формат на Supernanny - британско риалити шоу за родители, които се борят с поведението на децата си. Чрез обучение и наблюдение, професионална "бавачка" показва на родителите алтернативни начини за дисциплина, изключваща пляскането.
Горките испански родители, известни с абсолютна слободия във възпитанието (дори откъм хигиена), почти се оказват насилени от децата си. Но по-плашещо от тези неукротими деца се оказаха фюрерски подмятания по темата в нашите майчински форуми, че на тия изпуснати келеши трябва да им се предпишат здрави български шамари.
В доста семейства приниципът на Макаренко, че: "Боят изгражда характера и е необходим по пътя към възмъжаването" въобще не е за смях. Но не мисля, че като цяло българите сме лоши родители. Просто сме изключително невротични спрямо поведението им. Ако испанците оставят децата си да се въргалят по земята, докато пораснат, а германците успяват да въведат ред със смразяващо равен тон, при нас е непрестанното преминаване от безкрайна обич към истерия, в която хем сме загрижени за децата, хем не си даваме сметка как хлъзгаме емоционалността им по опънатите си нерви. И всичко това подсолено с: "Детето си е мое, ще го правя к'вото си искам!"
Няма точна рецепта за възпитание, но никой не може да ме убеди, че дори най-безобидният шамар не превръща родителя във враг в детските очи и - дори в съвсем малка степен - не прави детето изгнаник вкъщи. Не съм привърженик и на проповедническото възпитание, в което стриктно и инфантилно следваш мъдростите, дадени от родителите ти. Превръщащи те в премерен тип, който вечно се страхува да не се прецака и задължително трябва да почне работа на бюро в офис с климатик. Светла следа в характера оставят не родителската ръка или препоръка, а съкровеното време, прекарано с близките.
Беше една дъждовна вечер, когато майка ми се върна от родителска среща и ме тупна с чадъра - не заради оценка, а заради идиотско поведение. Това е единственият удар, който си спомням, но ако след две минути тя ми се смееше, железният поглед на баща ми и напомнянето, че винаги ми е имал доверие, беше, което ме накара да се засрамя и да си дам сметка за разочарованието му.
Колкото семейства, толкова и модели, но това, което на мен често ми е помагало да прескачам обелката от банан, вървейки по ръба, са думите на баща ми. Не исках да губя доверието му. И всичко това от обич - не от страх.
