Малко умения на света са овладени до такова съвършенство, до каквото британците са овладели изкуството на минисериала. Драма за брутално насилие между деца, които още спят с плюшените си играчки, наречена Adolescence, за пореден път показа точно това.
Докато гледам, си мисля за "Повелителят на мухите" от Уилям Голдинг, за новелата на Виктор Пасков "Невръстни убийства" и за собствените си училища. Впоследствие проучвам мненията на приятели и познати и се оказва, че почти всички сме забелязали едно и също - атмосферата на агресия, срам и неразбиране в учебното заведение, върху което се фокусира вторият епизод от сериала, напомня прекалено много на собствените ни ученически години.
Освен убийството, около което се завърта повествованието, нито една тема в Adolescence не ни е чужда.
В моето училище не беше непознато събирането за бой след часовете. Нито разпространението на порнографски видеа със съученички. Нито изнудването, нито заплахите - за тях тогава най-често се ползваха анонимни sms-и, "da ne sam te vidqla pak v tova kafe mar6o drugiq pat we4e 6e te prebiq".
Ако нещо взимаше превес, това беше вербалната агресия. "Просто" прякори или често неверни слухове можеха да следват някого с години и да унищожат възможността му за здравословна интеграция сред връстници, докато авторът им трупа социален престиж и се утвърждава по-високо в йерархията на глутницата.
Както повечето хора, съм била и обект, и инициатор на такова поведение. То винаги водеше верижни реакции. Все някой трябваше да стои на най-долното стъпало и беше желателно да не си точно ти.
Съществуваше и практика, позната като "нареждане". Представляваше събиране на малка тълпа и групово обиждане на някого. Така се обозначаваше публично отлъчването му от глутницата.
Физическото насилие приемаше разнообразни форми. Унижението изглеждаше по-страшно от боя. Участието в сбиване все пак демонстрираше известна устойчивост и дързост.
По-грозно беше да ти изсипят кошче за боклук на главата, да плюят семки в качулката ти, да повредят, надраскат с обиди или скъсат дрехите ти, да те залеят с мръсна вода, да те целят с малки предмети, или да ти отнемат ценна за теб вещ за забавление, да си я подхвърлят и да не ти я връщат.
Показваше абсолютната доминация на едната страна и абсолютното безсилие на другата. Такава беше целта. А и за извършителя това беше по-безопасно от побоя.
Ако боят носеше риск да стигнеш до Комисията за противообществени прояви, другото оставаше в обхвата на "е, хайде сега, те са деца, ще се разберат, какво толкова, едни семки, то е шега, ако не искаш да се смеят на тебе, смей се и ти с тях".
Училището ми се водеше централно и престижно. Страхувах се да мисля какво се случва в останалите, както сега ме е страх да мисля какво се случва в днешните.
По онова време ние наистина още спяхме с мечетата си. Бяхме на по трийнайсет-четиринайсет. Първото поколение деца, за което разведените родители сякаш надхвърляха женените, а шведската маса на възможностите със сигурност надхвърляше покупателната им способност.
Разбира се, не смятам, че разбитото семейство, което е заедно, е по-добра среда за едно дете от разбитото семейство, което не е. Още по-малко смятам, че преди нас, "едно време е било по-добре". Нито че коренът на всяка жестокост е че мама/татко "не ме обича, а аз съм е*ати пича".
И все пак насилието води началото си от травма и болка, особено когато си толкова малък, че не знаеш какво да правиш с нея. И от хаос, в който не знаеш какво е добро и какво е истина, а повечето примери, които виждаш, са за обратното.
И от условия на авторитарност и нездравословна конкуренция, където надделяват физическата и материалната сила, вместо условия на взаимопомощ, подкрепа и приемане. Не можеш да кажеш на едно дете "прави, каквото чуваш да казвам, а не каквото виждаш да правя" и да очакваш то да ти повярва. Особено ако си говорите на различни езици, защото носите различна поколенческа травма, а светът около вас се развива по-бързо, отколкото се развивате вие, при това в не особено оптимистична посока.
Децата нямат спирачки - това твърдение дълго време се ползваше като слоган на кампания за пътна безопасност. Децата нямат спирачки и именно това прави насилието сред деца толкова опасно и жестоко.
Правото формулира липсата им на спирачки като неразбиране на "свойството и значението на действията си". Тяхната агресия съдържа зловещо наивен игрови механизъм и елемент на предизвикателство, характерен за начина, по който опознават света, в съчетание с радикалните методи на възрастния агресор, на които са станали преки или непреки свидетели в процеса на своето насилствено и преждевременно захвърляне в обществото.
Треперим, и с право, от ужас и отвращение пред новини за детска престъпност. Група деца на тринайсет-четиринайсет години тормози безпомощен бездомен човек и беси кучето му. По-рано: серия от нападения, кражби и твърдени сексуални посегателства, се извършва от групи непълнолетни с качулки в столични молове, пред зоркото око на камерите.
Още по-рано: побои над бежанци и мигранти, включително с камъни, в централни части на града се заснемат и разпространяват онлайн от групи момичета и момчета. Някои от тях под знака на показен "патриотизъм", "прочистване" и "бранене на родината".
Как ли реториката за етническата чистка, за леките момичета, които си го търсят, за маргинализираните хора и животни, като излишна пречка за отстраняване, или за "бий да те уважават" е стигнала до подрастващите... Аз се сещам, а вие?
Понякога я дават по новините, в облик на политически речи, идеологически решения или публицистични коментари.
Сърдим се на деца, които нито разбираме, нито - да си го кажем честно - харесваме достатъчно, за начина, по който интерпретират наследството ни. Също както нашите родители, учители и авторитети не можеха напълно да разберат или да харесат нас и нашата свободна интерпретация върху тяхното.
Технологичните достижения капсулират техния свят в един необхватен обем от трудно проследим трафик към YouTube канали на преднамерени влогъри, компромати в Telegram, последователи в Instagram, житейски гурута в TikTok. Родителите са в съседната стая и се карат под новина във Facebook - мрежата, където децата им ги няма.
През това време някой предлага на детето липсващата му общност. Общност по интереси, в която сложните проблеми имат прости обяснения, лесни решения и конкретни виновници по групов показател.
Общност, която да обърне слабостта му в груба сила и то да не страда, да не бъде самотно повече. В нея ще си най-великият, най-желаният, от най-могъщата нация. Ще си приет, ще бъдеш сред свои. Стига само да се докажеш с бойно кръщение. Да ловуваш, иначе ще ловуват теб.
Може би никой възрастен никога няма да усвои криптирания език на децата си с неговите сленгове, емоджи, миймове, рийлове и секретни кодове. Може би не е и нужно. Неправилно е да четеш тайния дневник на някого с всички неща, за които не си събудил у него доверието да ти сподели. Колкото е неправилно да отговаряш на нуждата подкрепа, разбиране и любов с призиви за ред, дисциплина и зубрене на "Религия и добродетели".
Може би вместо разликите в микро значенията е по-добре да потърсим общото в макро значенията. Като това, че днешните Telegram канали с унизителни клипчета са вчерашните анонимни sms-и със заплахи и онзиденшните доноси от съседа. Или че сляпата вяра в съмнителни и тенденциозни инфлуенсъри е внуче на грижливо възпитавания култ към личността.
Да си припомним, че грубата сила и тежката ръка раждат - каква изненада - груба сила и тежка ръка.
И най-вече - от какво сме имали нужда, когато бяхме на тринайсет и съвсем сами. Беше някой да ни защити от нас и от себе си, да ни прости и да ни обича. И да не лъже, че всичко ще бъде наред, колкото да млъкнем, само да се постарае наистина да бъде. Дори и да не му се получи.
