В българската разнородна общност отдавна сме свикнали, че независимо какво събитие се случва - дали ще е концерт на някой изпълнител, опера на площада, закон за ин витрото, разрешение за гей парад или националистическо изстъпление - всички граждани и институции ще имат различно мнение по въпроса.
Една институция обаче редовно втрещява нашего брата със своите декларации и изявления.
Стряскащо и назидателно, през месец-два, тази институция размахва пръст чрез медиите и дава толкова "алтернативно" мнение на случващото се в страната, че обществеността буквално онемява.
Става въпрос за Българската православна църква, която, къде отговорно, къде напълно безотговорно, се вживява в ролята на пазител на духовността по българските земи.
В българския си вариант източноправославната църква най-често влиза в досег с обикновения мирянин единствено и само по празници и най-често този контакт е еднопосочен - тоест от страна на "търсещия Бога" човек.
Красивото канонично песнопение, пищните молебени, звънките камбани, придружени с успокоителни, миролюбиви думи от страна на беловласи и дългобради служители от висшия клир са само част от приятната вековна дреха, която съвременната институция БПЦ облича, когато става дума за отбелязване на важни църковни дати.
В ежедневието обаче, опре ли се до богоугодни дела, до сложни за човечеството (или поне за българската му част) решения, до милосърдни и благотворителни каузи - и най-вече до решението на морални въпроси - дори дълбоко религиозните хора отдавна са свикнали, че не трябва да разчитат на адекватно мнение или на помощ от страна на БПЦ.
В този си вид, с този свой клир, в ситуацията на неяснота и безредие, от която така обичат да се възползват институциите, Църквата привидно изглежда кротка и чиста: тя реди заучени слова и най-обича да мълчи и да чака, като за своята пасивност може да се упове на куп източноправославни тълкувания на религията, които оправдават липсата на действие чрез някакъв вид духовно извисяване.
Затова и когато тази същата институция, чрез своите религиозни воини - йеромонаси, епископи и други - се замеси внезапно в скандал, в спор или реши да налага мнението си абсолютно безапелативно - човек просто не знае как да реагира.
Последният зашеметяващ с привидната си отвлеченост удар от страна на БПЦ дойде преди дни с решението на Светия синод, начело с патриарх Неофит, да изпрати писмо до Комисията по образованието и науката към Народното събрание във връзка със - забележете - текста за йогата, включен в общодържавната матура след дванадесети клас.
Според архиереите, текстът за практикуването на йога представлява сериозна заплаха за младежите, защото е форма на популяризиране и скрито пропагандиране на принципи и практики, които противоречат на християнската религия.
В случая дори няма да коментираме факта, че вероятността младежите да се сблъскат с явлението йога по време на зрелия си живот е далеч по-голяма от възможността да се сблъскат с просветление от страна на надменните представители на БПЦ.
Под неадекватната привидно реакция обаче се крие нещо много по-важно, а именно фактът, че Църквата води отчаяна борба, но чрез остарели методи, за запазване на източното православие като доминираща религия над всички други религии в страната.
Борба, която в съвременния контекст изглежда донякъде безсмислена. Или поне безсмислена по начина, по който се случва.
Борбата, според Църквата, например, трябва да мине през опита да се въведе вероучението като задължителен учебен предмет - кауза, зад която Светият синод седи от години.
Преди около три месеца, просветният министър проф. Тодор Танев обяви, че за въвеждане на вероучението като задължителен предмет въобще не може да става и дума, защото под религия не се разбира само и единствено християнството.
Естествено, варианти за въвеждане на вероучение по желание би трябвало да има, а и - откровено казано, това не би било зле, предвид факта, че масово българските граждани излизат крайно необразовани що се отнася до църковните въпроси.
Което от своя страна създава допълнителни проблеми с разбирането на действията на БПЦ.
Това е така, но от друга страна, ако върнем лентата назад във времето, се оказва, че повечето от тези действия често са продиктувани повече от лични интереси сред висшия църковен клир, отколкото от каквато и да е обществена загриженост.
Едва преди месец, Светият синод на БПЦ пак взриви общественото мнение, като официално обяви Симеон Втори за "цар на българите" и провъзгласи, че на всяко богослужение неговото име ще се споменава именно като "благоверен цар на българите Симеон".
След това решението беше "редактирано". А накрая самият Сакскобурготски помоли с писмо Синода да спре с престараването.
Вследствие на това напълно неадекватно действие (ало-о, България е парламентарна република!), отново се зашушука за плановете на Пловдивския митрополит Николай един ден да стане патриарх. Планове, които не минават и без добри взаимоотношения със светската власт, въпреки че Църквата многократно е повтаряла - "не е работа на светската власт да се бърка в църковните дела".
Което си е доста удобно извинение да правиш каквото си искаш - нали отговаряш пред божиите, а не пред човешките закони?
Това мото е удобно и за потулване на различни не съвсем богоугодни дела - като например през 2011-та година, когато Църквата се оказа забъркана в скандал за скъпите лимузини, които ползва част от висшия клир.
А преди това същото това духовенство направи опит да покрие свещениците с досиета.
Пак през 2011-та година БПЦ се обяви срещу оплождането ин витро и срещу сурогатното майчинство: процедури, които, колкото и да не са богоугодни, са доста по-полезни при безплодие, отколкото молитвата и строгия пост.
Позицията срещу хомосексуалността, поддържана от Църквата пък няма как да не стане ясна и на напълно аполитичните, след като всяко лято се води яростна кампания срещу гей парада в София.
Очевидно и без намесата на какъвто и да е гей парад обаче в самото лоно на църквата избухна хомосексуален скандал миналата година - този път в Троянския манастир.
Едно е ясно: БПЦ отдавна е скъсала с реалността, затова няма как влиянието й в обществото да продължава да бъде толкова голямо, колкото й се иска.
В същото време, неадекватността на Църквата относно обществения живот е и притеснителна, защото колкото и атеистично да сме настроени, все пак не може да не признаем:
от Църквата, като институция, която да помага в духовната сфера, има нужда.
Но това няма как да се случи, докато самата институция е раздирана от бездуховност.
