В първите дни на новия сезон Франческо Тоти собственоръчно написа прощално писмо до тифозите. Десетки хиляди очи във Вечния град, а и по целия свят, са се навлажнили, потрепвайки в ритъма на всяка прочетена буква, но изобщо не трябва да харесвате Принца на Рим или "вълците", за да бъдете докоснати право в сърцето от думите на един от най-великите на нашето време.
Съвсем естествено писмото беше обръщение към почитателите на клуба, но тежестта и смисълът му не могат да се ограничат в рамката на един клуб. Било той и футболната гордост на италианската столица...
В него се пише за Рома, Рим, "Олимпико" и фанатичните привърженици на отбора, но значението му е христоматийно за всеки почитател на играта.
Кой фен не би мечтал и в неговия тим да има такава икона и легенда?
Такъв гигант, който и след повече от четвърт век, отдаден на римляните, да се обръща назад и не само да не съжалява за нищо, а да иска отново да изживее всеки миг с червената фланелка и да чуе пак всяка песен, ехтяла от трибуните на "Курва Суд".
"Хората ме питат - как може да изкараш целия си живот в Рим? Рим е семейството, приятелите, хората, които обичам. Рим е море, планини, паметници. Рим, това са римляните, разбира се. Рим е жълтото и червеното. Рим за мен е светът. Този клуб и този град са целият ми живот. Завинаги", написа Принца, който днес празнува юбилейния си 40-ти рожден ден.
И как да не прекара целия си футболен живот в Рома, след като получи всичко, за което е мечтал не някъде в странство, а у дома - край Колизеума и бреговете на Тибър. Край морето, планините и паметниците на империя, на която бе любимецът, а тя коленичеше пред него. Той пък й се отплащаше с вярност, чийто аналог е трудно да се открие в съвременния футбол.
Има нещо неописуемо специално да останеш толкова време лоялен на идеята и това плени няколко поколения "джалороси", но най-изумителен е начинът, по който Тоти осъществяваше връзката между отбора, града и тифозите.
Как ги сплотяваше в здрав юмрук готов да премери сили с всеки противник.
През дългите му години на "Олимпико" имаше и немалко тежки моменти.
Сменяха се треньори, а сухите откъм успехи периоди понякога продължаваха прекалено дълго. Тоти обаче неизменно бе обединителят, който вдъхваше нови сили на "вълците" и от когото започваше прераждането.
Головете му, рекордите в дербито с Лацио (най-много мачове, най-много попадения), селфито пред агитката точно след такъв гол, фланелките с надписи след големи победи, неговата отдаденост на Рома...
Всичко това го превърна в най-важния човек в историята на клуба, който е изтъкан далеч по-здраво от страст, отколкото от хладна пресметливост и преследване на трофеи.
Защото Рома е магия, която не се подчинява на сляпото преследване на славата. На "Олимпико" са важни зрелището и емоцията. Важен е талантът и удоволствието от футбола. Важно е да има такива като Тоти.
Франческо обаче е само един и затова раздялата никога не се случи. Той не можеше да си позволи да си тръгне от Рома, а за клуба бе немислимо да загуби най-верния си син, чийто път сякаш бе предопределен.
"Като хлапе в Рим имаш само два избора - или си червен, или син. Рома или Лацио. В нашата фамилия обаче никога не е имало два избора. Изборът бе само един - Рома. За съжаление не помня дядо, защото той е починал, когато съм бил съвсем малък, но той ми остави голям дар. Бил огромен запалянко на Рома, предал е тази любов на баща ми, а той я даде на брат ми и мен. Нашата любов към отбора е продължение на тяхната. Рома не е просто един футболен отбор в семейството ни. Той е част от него, от кръвта ни, от душите ни", написа още Тоти в споменатото писмо.
А епилогът под формата на това писмо е един съвършен завършек на една съвършена кариера.
Нагледен пример, че още има футболни острови, на които не властват разврата на лудите пари и болните амбиции. И където традициите се завещават от поколение на поколение и се пазят с гладиаторски обет.
27 години Франческо не избяа от нито една битка за Рома. Влизаше в боя първо с мисъл за клуба и феновете, а едва след това за себе си.
Но дори и гладиаторите имат предел на възможностите. Те също остаряват и се изхабяват. Единствено непреходна е възхвалата на героизма им.
Тоти изигра първия си мач за представителния тим като голобрадо момче при Вуядин Бошков през март 1993 г., а Карло Мацоне и Зденек Земан продължиха да налагат младия талант.
Това са само първите глави на величествената римска приказка, въпреки че и тримата футболни корифеи не се съмняват, че Златното момче ще продължи да изпълва страниците й със славни подвизи.
"Пазех го като съпругата си от други мъже - признава Мацоне. - Знам какво можеше да му се случи в Рим, не биваше да се мисли за звезда. На 17 години той правеше уникални неща в тренировките, но никой не му се възхищаваше на глас. Правехме се, че не се е случило нищо особено."
Чудото обаче се случва пред очите на тифозите. Няма как да остане скрито. "Олимпико" носи на ръце новия си идол в опит да запълни празнината от оттеглянето на Джузепе Джанини. А надеждата и любовта на хората никога не бяха предадени.
Новият принц получи капитанската лента на 22 и тя още седи на ръката му... Какво повече да се каже?
На рекордите и индивидуалните постижения на Тоти също е безсмислено да се спираме, а само ще маркираме двата най-скъпи диаманта на Принца - Скудетото от 2001-а и световната титла с Италия от 2006-а.
Рома на Фабио Капело от началото на века беше уникален отбор, който постигна едва третата клубна титла в историята и първа след 18-годишно чакане. Скуадра адзура, която бе жадувала 24 години триумфа си след Паоло Роси и компания през 1982-а, също беше брилянтна - феноменален вратар, железни бранители и безкомпромисни реализатори.
И Рома, и Италия на практика притежаваха всичко, но фантазията на Франческо беше ключова. Тя беше разликата. Тя беше магията (дума, която често е в едно изречение с Рома и Тоти).
За съжаление все по-често ще говорим за футболиста Тоти и магията му в минало време. Животът продължава, а скоро "Олимпико" ще търси новия си идол.
Но нищо и никой няма да са в състояние да го повторят.
Просто, защото е неповторим!
