Политиците обичат да казват, че най-ценният капитал на страната са хората и че трябва да се инвестира в тях. За съжаление има опасност средствата, отделяни в бюджета за сектор „Образование", да се превърнат в област, в която разминаването между думи и дела се задълбочава.
Българското образование остава недофинансирано и проектът за нов закон за Бюджета за 2017 г. не съдържа достатъчно причини да вярваме, че това ще се промени.
В проектозакона за Бюджет 2017 на правителството в оставка на ГЕРБ образованието е определено като основен приоритет. Въпреки това обаче предвидените в бюджета средства са в размер на 3.6% от БВП, а когато се добавят и средствата, които може да се очаква да бъдат усвоени по ОП „Наука и образование за интелигентен растеж", сумата вероятно ще нарасне до около 3.8%. Това е ръст от 0.2% от БВП спрямо очакваните 3.6% за текущата 2016 г. (включващи 3.5% от бюджета плюс 0.1% от европейски средства), и е точно толкова, колкото средно средства българският публичен сектор е отделял за образованието в периода 2000-2014 г. (виж Графика 1).
За 2018 г. средствата, предвидени за образование в консолидираната фискална програма, намаляват до 3.5% (спад в размер на 0.1% от БВП), и по-нататък до 3.4% от БВП през 2019 г. (спад от нови 0.1% от БВП). Когато се добавят сумите, които може да се очаква да бъдат усвоени от бюджета на ОП „Наука и образование за интелигентен растеж", средствата нарастват до 3.7% от БВП през 2018 г. и съответно 3.6% през 2019 г.
По-смущаващото е, че докато на хартия образованието е приоритет, средствата които България възнамерява да отделя в следващите три години, не само остават без съществена промяна в сравнение с тези отделени исторически средно в страната за последните 15 години, но и продължават да са по-ниски от тези в повечето развиващи се икономики. От групата на постсоциалистическите развиващи се икономики, страни членки на ЕС, известна като ЦИЕ (11), само три страни са отделили за образование суми, по-малки от 4% от БВП, средно за последните 15 г.
От оставащите осем страни, пет са отделили повече от 5.5% от БВП, като водещите две от тях - Словения и Естония - са не само с най-високите инвестиции в образование на публичния сектор, от над 6% от БВП средно годишно, но са и сред лидерите в ЦИЕ (11) в процеса на догонване на доходите на развитите икономики.
Важно е също така да се посочи, че по-голямата част от икономиките от ЦИЕ (11) са заделяли повече средства за образование от България, въпреки че това е ставало в условията на по-високи нива на публичен дълг от тези у нас, а бюджетите им са били с дефицит над изискваната от Пакта за стабилност и растеж граница от 3% от БВП по-често отколкото в България (виж Графика 2) през последните 15 години.
Ако продължим с международните сравнения ще видим, че картината не е много по-различна и за развиващите се пазари в Азия, където, като правило, страните, постигащи най-високи темпове на растеж на доходите на глава от населението, отделят годишно по шест и повече процента от БВП за образование. При това, отново често в условията на фискални ограничения, произтичащи от достигнатите нива на държавен дълг и бюджетен дефицит, които са били по-сурови от тези, при които са работили българските публични финанси през същия период.
На фона на по-ниските средства, които България отделя за образование през последните 15 г., едва ли е изненада, че образователните достижения на българските ученици са по-лоши от тези в повечето развиващи се икономики.
Българските ученици се представят най-лошо на тестовете PISA (11-то място от 11 страни) в сравнение с връстниците си в ЦИЕ (11) в разделите четивна грамотност и математика, докато в раздела природни науки са на предпоследно място (виж Таблица 1). Макар и по-малко негативни, все така незадоволителни са и резултатите на българските ученици, когато към ЦИЕ (11) се добавят и някои от най-важните развиващи се пазари от Азия и Латинска Америка.
От общо 22 развиващи се пазара България е съответно на 17-то място в раздел четивна грамотност, на 15-то място в раздел математика и на 14-то място в раздел природни науки. Изоставането на България спрямо развитите икономики, които в Таблица 1 са представени от осреднения резултат за страните членки на ОИСР, също продължава да е от значителни пропорции.
В същото време качеството на човешкия капитал продължава да спада. Страната ни е съответно на 110-то и 125-то място от общо 138 страни, включени в последното изследване на Индекса за глобална конкурентоспособност, що се отнася до способностите си да привлича и задържа таланти. Делът на заетите, участвали в курсове за продължаващо професионално обучение, е нисък (22% в България при 30% средно за ЦИЕ (11) и 38% за ЕС (28)), а влошаващата се демографска картина се превръща в основен фактор ограничаващ икономиката да разкрие пълния си потенциал.
България е сред най-тежко засегнатите развиващи се пазари от емиграцията на млади и образовани хора, като за периода 1990-2012 г. страната са напуснали повече от 1 млн. души или 12% от населението в началото на прехода.
Още по-смущаващо е, че делът на емигрантите в работоспособна възраст, значително превишава средния за страната, а изтичането на мозъци се задълбочава, като през 2010/11 г. близо 27% от напусналите страната българи са с висше или по-високо от висше образование, при малко над 13% през 2000 г.
Множество изследвания доказват съществуването на силна причинно-следствена връзка между средствата отделяни за образование, качеството на човешкия капитал и икономическия растеж. Мисля, че привеждането на още и още аргументи, обосноваващи наличието на такава причинно-следствената връзка, е ненужно. Който не е убеден, е не защото такава връзка няма, а защото не иска да я види. Графика 3, на която са представени резултатите от тестовете PISA и средствата отделени от публичния сектор за образование средно през последните 15 г. в ЦИЕ (11), помага да се илюстрира тази връзка. Не са нужни много думи, за да се обясни очевидното: страните, които отделят повече за образование, са като правило тези с по-високи образователни резултати.
Разбира се, нещата са по-сложни и недостатъчните средства, отделяни за сектор „Образование", не са единствената причина за по-слабите образователните постижения на българските ученици и за намаляването на качеството на работната сила. Въпреки това да се хранят надежди, че образователните резултати и качеството на работната сила в България могат да се променят значително в бъдеще, без това, наред и с други важни коригиращи мерки, да е предшествано и от увеличение на средствата заделяни от бюджета за образование, най-вероятно ще се окаже грешка. При това скъпоструваща грешка, за която ще плаща следващото поколение. Убеден съм, че повечето от нас не биха искали да рискуват да направят тази грешка. Дали така мислят българските политиците, обаче остава да разберем от предстоящите дискусии по приемането на Бюджета за 2017 г.
