Излизам си аз от метрото на НДК и виждам светлини, преграждения, полиция. Към мен се насочва един от полицаите и казва "Елате с мен".
Мисля, че ще ме преведе да мина покрай огражденията и тръгва, но всъщност ме завежда на една поляна, оградена от полицаи, където чакат още 100-200 души (помислих ги за зяпачи), оставя ме и се връща.
След като достигнах до края на поляната и загражденията, осъзнах, че всъщност аз не заобикалям, а съм арестуван.
Реших, че трябва да се изчака няколко минути. Хора всякакви - към полунощния час, разбира се, предимно младежки компании, събрани от съседните заведения. Но и възрастни хора, семейства (деца не видях).
Повечето приемаха с усмивка ситуацията, младежите се шегуваха, снимаха с телефоните и т.н. Отсреща пред пилоните на НДК се виждат линейки, пожарни, Гражданска защита, всичко, както си трябва.
След около половин час си заваля един хубав студен дъждец и всички осъзнаха, че всъщност не ги пускат да отидат никъде, нито им дават дъждобрани, нито дори до тоалетна в близкото заведение могат да отидат.
Веселието попрестана. Разбраха какво е да си "терорист", прихванат от нашите служби.
До мен слушам двама италианци (оказаха се студенти по медицина) звънят на някого и обясняват, че полицията ги е задържала, взела им е документите и изобщо не знаят какво се случва.
Заговорих ги и им обясних, че се провежда антитерористично учение и предполагам, че скоро ще свърши всичко. Това донякъде ги успокои. Попитах ги никой ли не им се е е представил и не им е обяснил какво става? - Не. Помолиха ме да попитам къде са им документите, защото могат да се изгубят, а утре (днес) си летят за Италия (в неделя там е Великден).
Попитах най-близкостоящия полицай защо никой не им/ни се е представил и че искат да знаят защо са задържани.
"Ами те български знаят ли?" Не. "Е, значи сме се представили, ама те не са разбрали". Казвам му да намери някой, който говори английски, за да им обясни задържането им. "Ти нали говориш италиански. Ще им кажеш да чакат". Попитах защо сме задържани. "Не сте задържани, да виждаш белезници".
Така ли, тогава искаме да си тръгнем. Сега. Веднага. "Ще си тръгнете, когато ви дойде реда". Искам да говоря с длъжностно лице, което отговаря за операцията. "А бе, какво искаш от мене бе, човек. Хвани някой от ония с големите болтове!".
Тръгваме с италианците да търсим някой от "големите болтове". Спират ни.
Обяснявам, че търсим длъжностно лице, че италианските граждани не знаят за какво са задържани и ако са задържани, искат адвокат. "Хехе, ще им дойде адвокат, ей, сега ще им дойде, да не се притесняват им кажи, хехе!". Казвам му: "Аз се притеснявам, защото като осъдят държавата, от моите данъци ще им плащаме обезщетение. "Еми, ще им плащаш. Аре, бегай!"
Минава още половин час.
Дъждът, за щастие, поспря, но всички вече бяхме мокри и премръзнали.
Обикалят някакви субекти с брандирани якенца "ДАНС", други с жилетки "НСБОП", а ние продължаваме да си стоим окошарени на поляната.
Италианците вече са възмутени, един през друг ми обясняват как това е недопустимо и прочее. Аз кимам с разбиране и ги разпитвам за следването им в България - да ги поразсея и да минава време.
След още половин час се създава нещо като организация.
Част от хората са насочени към чакащи рейсове и поляната пооредява. На една маса струпват купчина от 100-на документа и започват да викат хората един по един и да си записват нещо.
Италианците се добират до тази маса и ме молят да отида да превеждам. Техните документи (хартиени) са поставени отстрани - чакат последни и ще минат последни. Обяснявам на ДАНС-аджията, че след няколко часа летят и молбата им е да ги обработят по-ускорено.
Вика ме ДАНС-аджията да превеждам. Казвам му да си намерят служител с английски. Много по-бавно щяло да стане. По неволя ставам "длъжностно лице" аз.
След като превеждам нещата, които така или иначе си ги пише в документите, преминаваме на по практически теми - защо са в България, какво учат, къде живеят.
Каквото му кажем, това записва на някакво хвърчащо листче. Не му допадна спелуването на някаква улица, затова се съгласихме да се запише бул. "Черни връх". Защо пък не. След това им върна документите. "Кажи им сега да чакат!". Какво да чакат? "Ако нямат регистрация за криминални прояви, скоро ще ги пуснат да си ходят".
Обаче на единия италианец цялата първа страница на личната карта е оцапана с кръв. Момчето се потресе.
Поиска да попитам каква е тая кръв, документът е предаден чист. (Едно, че трябва да се подмени, второ, че утре ще го представя по летища - добра атестация е личната ти карта да е омацана с кръв, нали?).
Обяснение, разбира се, не последва.
Хората започват да негодуват и да искат да си ходят. Полицията се държи с тях като с футболни хулигани.
Само ги блъскаха де, не видях някого да удрят. Произходът на кръвта остана неизяснен.
Някои жени започват да плачат и да молят да ги пуснат. Минали са повече от два часа само откакто аз съм там.
Те може би стояха и повече. Съобразиха поне да придвижат жените в по-предна група. Започна поетапно освобождаване по групи. Вече и ние сме в чакащата група.
След нас има десетки, може би ще чакат още часове. Всеки, държейки личната си карта в ръка, минава покрай кордона. След малко сме извън зоната за сигурност и аз изпровождам италианците по живо, по здраво, да посрещат Пасхата.
Дотук с развлекателното (за четящите, не за преживелите го), повествование. Оттук нататък въпросите:
1. С какво право хора са принудително държани като животни с часове под дъжда, без да им се даде никакво обяснение, без да поиска съгласието им и без да бъдат допуснати дори до WC да отидат?
2. Защо нито един служител от тази "операция" не се легитимира и не регистрира изразеното желание за правна помощ от задържаните?
3. Защо не се издаде протокол за осъществените процесуални действия по задържане, който да удостовери събитието и да е надлежен документ за по-нататъшни правни действия - търсене на отговорност от държавата или най-малкото представянето му пред работодател, ако някой от хората е на работа нощна смяна?
В тази държава терористите със значки са много по-страшни от терористите с бомби, бъдете сигурни.
Факт е, че часове след Брюксел свободите и гражданските ни права вече бяха ограничени. Поне за тия 200 души. Скоро и на други. Вероятно и няколко пневмонии ще има на сутринта (май и аз натам отивам). Но сигурността с нищо не беше повишена и на йота.
И аз в такава държава не искам да живея!
А учението всъщност според мен бе провал. Тия всичките хора мръзнаха бадева. Защо ли? - Защото на мен пропуснаха да ми поискат личната карта. Никой не ме провери, никой не ме регистрира. Аз влязох и излязох от "операцията" анонимен.
Цялата създадена т. нар. "организация" по идентификация и проверка се оказа един голям надут балон.
Бум! Антитероризъм ли? - Не става само с ядене на филии с мас.
Трябва и акъл!
*Историята е от Facebook-страницата на Николай Паунов
