За какво се сещате, като чуете роман на ужаса? Най-вероятно за ранните си тийнейджърски години, когато четяхте Стивън Кинг на светло, за да не позволите вампирите да излязат от градероба и заобикаляхте отдалече всяка канавка, за да не ви поздрави оттам един зловещо ухилен клоун. Оттогава жанрът претърпя редица трансформации и сега ужасите са основно в нашето собствено съзнание, а не се крият под леглото.
Тази тенденция е особено силно застъпена в романа на Пол Трембли „Призраци в моята глава", който беше отличен съвсем заслужено с най-престижната награда на хорър общността „Брам Стокър" за 2015 г. Съвсем наскоро стана ясно, че и правата за филмирането му са откупени и лентата ще бъде продуцирана от компанията на Робърт Дауни Джуниър.
Историята започва по традиционния начин - обикновено семейство от предградията е сполетяно от внезапна трагедия. По-голямата им дъщеря Марджъри започва да проявява признаци на остра шизофрения. Разказът се води през очите на Мери - по-малката сестра на Марджъри - и е изключително кинематографичен. Това е началото на разпада на семейство Барет и ние се спускаме неотклонно заедно с тях по низходящата спирала към все по-мрачните дълбини на болестта. Но „Призраци в моята глава" не е просто обикновена история на ужаса, а творба от по-сериозен калибър. Напрегнатото повествование спуска над читателя изящна мъгла от перфектно балансирана тайнственост, в която всеки сам решава кое е истина и кое - не.
Лекарите са безсилни да се справят със страховитите пристъпи на Марджъри и на сцената се появява местен католически свещеник, който ще се опита да я спаси от обесебилата я нечиста сила. И сякаш това не е достатъчно, целият процес ще бъде предаван през безмилостното око на телевизионната камера под формата на риалити шоу. Миксът от елементи на класическите романи на ужаса и модерните похвати в изграждането на историята е това, което прави „Призраци в моята глава" уникална и печели признанието на самия Стивън Кинг.
Книгата представлява заплетен психологически роман на ужаса, който повдига множество въпроси за връзката между спомените и реалността, науката и религията и самата същност на злото. И в крайна сметка ни доказва, че най-страшните неща всъщност живеят в собствените ни глави...
Откъс от книгата:
Рейчъл се доближава до лавиците и разглежда гръбчетата на книгите и дисковете с филми. На четвъртата от общо пет лавици спира и произнася името ми, но с въпросителна интонация.
- Мери?
Заобикалям кушетката, за да я доближа, и казвам:
- А, това е колекцията ми от произведения на ужасите.
- Не всички заглавия са ми познати, но все пак бих казала, че това е повече от колекция - и има определена тема.
Рейчъл го казва така, сякаш е ядосана и разочарована. Представям си какви разговори води с дъщеря си, когато ходи на гости в разхвърляния ѝ апартамент. Става ми мъчно и за двете, а освен това ме обзема безумна ревност.
- Ами произведенията на тема обсебване и екзорсизъм са само част от общата ми колекция.
- Имаш ли нещо против да ми прочетеш заглавията от тази колекция, за да ги имам записани на диктофона си?
- За мен ще бъде удоволствие. Но няма да бъдат в някакъв определен ред. Няколко пъти съм се опитвала да ги подредя по азбучен ред, но винаги губя желание за това, преди да стигна до края. Както и да е, започвам с филмите: „Екзорсистът" с четирите му продължения и предистории; „Екзорсизмът на Емили Роуз"; „Последният екзорсизъм"; „Дяволът в мен"; „Заклинанието"; „Константин"; „Ритуалът"; „REC 2"; „Ужасът в Амитивил" - и двете версии; „Паранормална активност" и всичките му продължения; „Злите мъртви I" и „II"; „Exorcismo".
Продължавам с кратко обяснение защо и други филми като „Секция 9", „Легендата за адската къща", „Огнено жертвоприношение" и „Сиянието" също попадат в тази част от колекцията. Преминавам към романите и посочвам някои от по-забележителните произведения освен очевидното, написано от Уилям Питър Блати. Това са „Ела по-близо" от Сара Кран; „Пандемониум" от Дарил Грегъри; „Бебето на Розмари" от Айра Левин. Сред документалните книги посочвам „Екзорсистът: проучвания върху киното на ужаса"; „Американски екзорсизъм: прогонване на демони в страната на изобилието"; „Бог не е велик: как религията трови всичко" и дори смехотворно слабата книга „Свине в салона: практичен наръчник за Избавлението".
Когато свършвам с четенето на заглавия, Рейчъл казва:
- Извинявай за въпроса, който може би е твърде очевиден, но гледала ли си наистина всички тези филми и чела ли си всички тези книги?
- Да. Поне от тази част на колекцията. Не мога да твърдя, че съм чела или гледала всичко от всички лавици.
- Мери, налага се да призная, шокирана съм, че колекционираш всички тези...
Рейчъл махва с ръка към етажерката:
- ...заглавия.
- Шокирана? Наистина ли? Не знам, според мен може да се каже, че имам личен интерес към темата.
Разсмивам се, после отивам до бюрото си и сядам на малкия черен стол.
- „Шокирана" е крайна дума, но отговаря на истината. За мен е шокиращо, че по лично желание или по силата на някакво пристрастяване искаш да преживяваш отново ужаса от онова, на което си била подложена като дете.
- Не преживявам нищо подобно. Нито една от тези книги или филми дори не се доближава до онова, на което бях подложена.
- Да не би да търсиш отговори за онова, което се е случило с теб и семейството ти?
- Не знам дали бих се изразила точно така. Но да, винаги търся отговори във всичко, с което се занимавам. Ти не правиш ли така? Не е ли точно това причината да искаш да напишеш книга за мен?
