Часове след изненадващата военна операция за залавяне на венецуелския президент Николас Мадуро, американският държавен глава Доналд Тръмп използва нов термин за своята външна политика - доктрината "Донро".
По думите му Венецуела работи с "чуждестранни противници" и е придобила "заплашителни офанзивни оръжия, които биха могли да застрашат интересите на САЩ".
"Всички тези действия са грубо нарушение на основните принципи на американската външна политика, датиращи от повече от два века", смята американският президент. "Още от времето на доктрината "Монро". А доктрината "Монро" е голяма работа, но ние я подобрихме с много, наистина много. Сега я наричат "Донро".
Разбира се, той има предвид геополитическа концепция по името на петия американски президент Джеймс Монро, направлявала американската външната политика през по-голямата част на XIX и началото на XX век. Тя разчита на два основни принципа - недопускане на европейска колонизация в Латинска Америка и неоспорим контрол на САЩ върху Западното полукълбо.
Тогава основните конкуренти са европейските колониални сили, докато днес има един друг голям играч, който от поне две десетилетия се опитва да разшири своето влияние в "задния двор" на САЩ, както Тръмп обича да определя страните от Централна и Южна Америка.
"Ако не бяхме направили това [военната операция срещу Венецуела - бел.ред.], Китай щеше да е там, но сега вече няма да е там", смята Тръмп.
Реалността е, че от началото на века Китай целенасочено и методично увеличава своето икономическо и политическо влияние не само във Венецуела, а изобщо в целия регион. Само за десетилетие между 2000 и 2009 г. търговският обмен на Китай с общо 33 държави от Латинска Америка и Карибския басейн скача с 1200%.
Днес вече Пекин се явява най-големият търговски партньор на Южна Америка и вторият по големина за цяла Латинска Америка.
Оценки на Международния валутен фонд показват, че търговският баланс през 2023 г. е бил в размер на 480 милиарда долара с тенденция да се удвои до 2035 г.
Растат и китайските директни инвестиции в инфраструктурни проекти, наред с финансиране на проекти в областта на енергетиката, суровините и минното дело.
През годините в Латинска Америка и Карибския басейн китайски фирми са финансирали или строили пристанища и електроцентрали, мостове и пътища, вятърни и слънчеви паркове, метролинии и мини. Според AidData, изследователска лаборатория в университета "Уилям и Мери" във Вирджиния - официалното финансиране на подобни проекти между 2020 и 2023 г. е възлязло на 302 милиарда долара.
Тук влизат китайски компании, които добиват мед и литий от мини в Перу, Аржентина, Чили и Боливия. Енергийни фирми пък притежават и управляват части от електропреносните мрежи в Перу, Чили и Бразилия, докато технологични гиганти като Huawei и ZTE имат водещи роли в телекомуникационния бранш.
През 2025 г. бързо настъпващия в световен мащаб автомобилен производител BYD построи огромен завод в Бразилия върху земя, освободена от Ford. Друга голяма китайска автомобилна компания Great Wall Motors от своя страна започна производство в завод, който закупи от Mercedes-Benz.
Всичко това е само малка част от цялата дейност на Китай.
Според доклад Европейския парламент за периода 2018-2025 г. правителството в Пекин е подписало над 1000 двустранни споразумения за развитие на търговията, инвестициите и сътрудничеството със страните от Латинска Америка и Карибския басейн. Конкретно с Бразилия, Аржентина, Мексико, Чили, Еквадор, Перу, Уругвай и Венецуела има и подписани всеобхватни стратегически партньорства.
Очевидно регионът е приоритет за Китай. В политическо отношение Пекин взаимодейства активно с Южна Америка както в рамките на всички международни и регионални организации, така и на двустранно равнище.
От 2013 до 2024 г. президентът Си Дзинпин е направил общо шест посещения, което е повече от всичките визити взети заедно на Обама, Тръмп и Байдън за същия период от време.
Чрез задълбочаване на икономическите зависимости и инвестициите, Китай не само получава достъп до ключови природни ресурси, но и променя политическата ориентация на региона.
Докато през 2017 г. 18 от 33-те страни от Латинска Америка и Карибите все още признават суверенитета на Тайван, днес само седем от тях поддържат дипломатически отношения с острова - Белиз, Гватемала, Хаити, Парагвай, Сейнт Китс и Невис, Сейнт Лусия и Сейнт Винсент и Гренадини.
В началото на декември миналата година Пекин публикува ревизирана бяла книга за отношенията си с Латинска Америка и Карибите. Предишните две версии на документа са от 2008 и 2016 г., като сегашната подчертава цели за разширяване на сътрудничеството не само в търговията и инвестициите, но и по отношение на науката, технологиите и културата.
Интересното е, че въпросната бяла книга излиза няколко дни след публикуването на новата Стратегия за национална сигурност на САЩ, която се фокусира именно върху агресивното противопоставяне на китайското влияние в региона.
Казано с други думи - доктрината "Донро".
За последната година вече видяхме някои нейни проявления, включително преименуване на Мексиканския залив (който вече е Американски), открити заплахи срещу Куба, Мексико и Колумбия, натиск за придобиване на Гренландия и Панамския канал, както, разбира се и акцията във Венецуела.
За момента Тръмп постига някои частични успехи.
Натискът му върху Панама доведе до това, че малката държава в Централна Америка се оттегли от китайската инициатива "Един пояс, един път", а в края на януари местният конституционен съд отне правата на две хонконгски компании върху администрирането на пристанищата в двата края на Панамския канал.
Във Венецуела пък начело застана вицепрезидентът Делси Родригес, която изглежда, че има готовност да работи с Вашингтон.
Особено ако се окажат верни спекулациите, че тя и кръговете около нея са предали Мадуро на американците. За Белия дом тя е много прагматичен и удобен избор, тъй като осигурява партньорство, без рисковете от смяна на установения режим.
В дългосрочен план обаче стратегията на Тръмп трудно би могла да проработи.
Някога доктрината "Монро" има успехи, но това се случва в епоха на отстъпление на европейските колониални империи и издигането на САЩ като световна сила и притегателен център.
Днес ролята на издигаща се световна сила е за Китай, докато Щатите са по-скоро с поведението на залязваща империя, разчитаща на отчаян натиск и заплахи.
Всъщност Пекин използва особено добре в Западното полукълбо именно това, което се смяташе за най-голямо оръжие на САЩ - меката сила или способността да постигнеш целите си не чрез принуда, а чрез привличане и доброволно съгласие.
В случая Китай на този етап игнорира Тръмп и търпеливо и методично използва икономиката, търговията и инвестициите, за да се позиционира алтернатива на Америка дълго след като сегашният президент си отиде.
