На фона на честванията и контра-честванията, възхвалата на демокрацията и носталгията по социализма, развълнува ме един кратък пост със заглавие: „Четвърт век от живота ни - пропиляно време". Човекът, който се определяше като „редови", окайваше студа, който се е възцарил във взаимоотношенията и душите, пропуснатите възможности, разрухата - с една дума му беше много, много мъчно.
Лесно е да се влезе в такъв спор с абстракции от типа на демокрацията, с макроикономически данни или аргументи за това, че Съветският съюз така или иначе беше решил повече да не поддържа с евтини суровини източноевропейските си сателити. Подобни емоции са силни именно защото не са политически и пораждат емпатия, независимо от рационално възприетите ни позиции.
Ако е за бедност - и преди не бяхме кой знае колко богати. Въпросът е в разслоението - в това, че лошите хора, тези, които не се побояха да прекрачат норми и дори закони, спечелиха, а добрите обедняха.
Подобна драма неведнъж преживяват вярващите от една или друга религия. По време на първото Макавейско въстание от 2 в. пр. н. е. евреите биват нападнати от гърците по време на шабат, т.е. в момент, когато религията им забранява да използват оръжие. Следват мъчителни теологически терзания: защо бог позволи да ни изколят, след като ние спазвахме стриктно неговите повели? За да ни накаже? Да ни изпита? Може би страданията са за добро?...
На „редовия" нашенец няма кой да предложи подобни метафизически конструкции. Просто доброто, така както той го разбира, е разгромено - успели са тези, които са изоставили семейство, които бързо са се отметнали от предишното си аз, които са сложили крак в незатворената вратичка на закона.
Втория път, когато селевкидската армия напада евреите, те решават, че богът им разрешава по изключение да не спазят шабата - и този път храбро влизат в бой, но за пенсионирания работник на закрития завод вече е безвъзвратно късно.
Погледнете този човек без идеологически филтри, няма значение какъв е бил и в какво е вярвал, той едва ли е особено сложен като мислене. Живял е по едни правила: колективизъм, скромност, трудолюбие, послушание. После, току-преди края на живота му, изведнъж алгоритъмът се сменя:
сега важно е да си егоист, да вървиш обратно на другите, да се самопромотираш без срам, да протестираш.
Ако погледнете назад, ще видите, че предното поколение е рестартирано дори два пъти - веднъж след Девети, веднъж след Десети.
Представяте ли си една световна революция под флага на СИРИЗА и „Подемос", испанския им аналог, която криминализира парите и свърже общественото уважение с това колко безкористен си? И днешните финансисти, които пишат тъжни постинги: студ в душата, студ в офиса...
Още по-важна причина за загубата на смисъл е липсата на колективен проект. В 19 век строят национални държави. През 20 век масите, направени излишни от индустрията, биват организирани от тоталитарните режими за покоряване на природата, идеологически ритуали, класови и расови войни. После имаше борба между системите; детството ми беше доминирано от грандиозния - не по-малко абсурден - план за завладяване на космоса.
Влизането за Европа вече почна да прилича на анти-проект, доколкото в царството на консумацията всеки е за себе си: озовавайки се там, ние щяхме да престанем да бъдем „ние". Така и стана. Едни живеят прекрасно, интересно, богато, други горе-долу, трети - хич. И какво да кажем сега на тъжния стар човек, който е градил някакви неща, които се оказват безсмислени?
Накъде вървим? Защо беше всичко?
Една от драматичните промени в съвременния свят е, че фалира масовото производство не само на стоки, но и на смисъл. Както автомобилът се прави все по-индивидуализиран, за нуждите на определен клиент, така е и със смисъла на живота. И тук е най-голямата несправедливост на съвременния свят: неравенството по отношение на смисъла.
За някои работят идеолози, продуценти, туристически агенти, куратори, архитекти, индивидуални „треньори", лайф-стайл дизайнери. Другите трябва да се справят сами: да комбинират малко семейни ценности, с конспиративни теории от жълтите медии, да добавят малко религия, да застроят със съвети на лекаря. А тъкмо те, обикновените хора, до скоро са били най-зависими от масови вярвания и утехи - първо религиозни, после идеологически.
Аз, разбира се, мога да намеря аргументи, с които да ободря тъжния ни съгражданин. Дъщеря му е вече гражданин на Канада, работниците от завода му вече не се тровят с химикали, животът му е пълен с приятели. Мога да измисля и контра- аргументи. Не му стигат пари за лекарства, ужасно мрази тези, дето се появяват на телевизора, с приятелите вече няма за какво да си говорят...
Не се задава обаче общ за всички смисъл, към който той да се присъедини, не се задава ново „ние".
Възходът на психологията като дисциплина вероятно е свързан с това фрагментиране на живота ни. Нещо подобно става в началото на 20 век, в апогея на пищната Бел епок, когато се ражда психоанализата, индивидуализирано търсене на смисъл вътре в психиката на отделния човек. Спомняте си от историята какво следва.
