Едно събитие занимава френските медии вече почти седмица. От икономическите La Tribune и Les Echos през Le Monde и Le Figaro до булевардната преса и женските списания всички отразиха на първите си страници любовната история на икономическия министър Еманюел Макрон и неговата учителка.
От известно време насам името на Макрон се спряга сред потенциалните кандидати за президентския пост на наближаващите вътрешни избори в левицата.
Първата крачка вече е направена. Защото от десетилетия пътят на френските политици към Елисейския дворец минава през изграждането на подходящ имидж. А във Франция подходящ имидж е равно на постоянно присъствие в медиите не само със сухи политически тези, но и с интересен личен живот - любов, семейство, изневери.
Когато дьо Гол откри телевизията
В последните години французите искат да са в течение на живота на своите политици. Първият, стигнал до този извод е...Шарл дьо Гол, който е и първият овладял силата на телевизията. Неговите пресконференции са истинско шоу, а битката между желаещите да присъстват журналисти е стигала до ръкопашен бой.
Франсоа Митеран избира друга стратегия. Отначало се появява всеки ден, след това прави медийните си изяви все по-редки, а накрая избира журналистите достойни да го интервюират почти с конкурс.
Комуникационната стратегия от тези години носи името „Dieu" (Бог). Бог не се изказва по всички теми, той се намесва само когато е наложително. След него Жак Ширак пленява с близостта си до народа, пиенето на бира със симпатизантите и понякога грубите шеги. Назначава дъщеря си Клод за съветник и прес аташе на Елисейския дворец и всяка медийна поява е премислена и с определена цел. До снимките на дядо Жак с любимия му внук (нещо като син, който никога не е имал) с хвърчило на брега на морето.
Манюел Валс отива на театър с красивата си съпруга, Саркози, който кара колело на Лазурния бряг, преди да отиде на концерт на Карла Бруни, Сеголен със стенд-ъп шоу в Зенит, Франсоа Оланд, който яде сладолед с Валери Тривирльор... всяка „случайна" поява, всяка „папарашка" снимка, всяка фотосесия в лайфстайл списание, всичко е премислено и добре планирано с една едничка цел - президентския пост.
Раждане за корица
През 1992, когато Сеголен Роаял е назначена за министър на екологията, първата ѝ грижа е как по-лесно да бъде запомнена от обществото. Нейни сътрудници си спомнят, че всеки ден в министерството започвал с оперативка, която Сеголен откривала с думите „Какво ще заинтересова пресата днес?". Съвсем скоро тя намира тема, с която ще остане под светлината на прожекторите задълго. Сеголен е бременна и се готви да стане първата жена министър, която ще роди, докато изпълнява длъжността си. На следващия ден след раждането при нея и бебето са поканени камери и журналисти от France 2, след това фотографи от Paris Match. „Жена, част от управлението, която ражда е национално събитие", гордо заявява тя. Никога преди френските медии не са навлизали толкова дълбоко в интимното пространство на политиците.
„Правя го заради жените" е изречението, което лансира Сеголен по пътя на феминизма, път, който десетлитие по-късно ще я доведе до победа във вътрешните избори на левицата. „Майка съм, министър съм и не съм по-малко майка, защото съм министър, нито по-малко министър, защото съм майка" е друго изречение от интервюто, което се помни и днес.
Няколко месеца и няколко корици на списания по-късно Сеголен вече е най-популярното лице в правителството.
Кенеди, Клинтън, Дисниленд
Безспорно Никола Саркози е политикът, който в най-голяма степен е интегрирал техниките на маркетинга в политическата си комуникация. Той е и политикът, който в най-голяма степен извади на показ личния си живот. Първо Сесилия, след това Карла Бруни бяха неизменна част от комуникационната стратегия на Саркози. Нерядко са сравнявали Никола и Сесилия с две американски президентски двойки - първо с Кенеди, след това с Бил и Хилари Клинтън.
А голямата му любов с Карла Бруни пламна след разходка в Дисниленд, тет-а-тет... с 600 фотографи...
От най-ранна възраст Саркози открива таланта си да създава приятели сред журналистите...и собствениците на медии. През 1975, на само 23 години и току-що станал част от голисткото движение, Никола Саркози се появява за първи път по телевизията в дискусия за младежката безработица. Следва митингът на UDR в Ница, където вместо 2 минути, колкото се полагат на няколко младежи след всички речи на водещите лица на партията, Саркози говори цели 20 и вдига залата на крака.
Така е забелязан от Жак Ширак и става част от екипа на премиера и лидер на партията. От самото начало Саркози впечатлява с взаимодействието си с камерите. През 1981 става звездата на младежкото движение на партията.
„Ние със Сесилия като вътрешен министър смятаме..."
20 години по-късно идва ред и на Саркози да заеме мястото си в челните редици на десницата. След около 7 години „прекосяване на пустинята" заради разрива с Жак Ширак, през 2001 Саркози се завръща там, където му е мястото - под светлината на прожекторите. И то как. За начало публикува книга. Следват няколко фотосесии в списанията с новата му съпруга - Сесилия. И накрая голямото завръщане в ефир - телевизионно участие след телевизионно участие. През пролетта на 2002, след преизбирането на Жак Ширак, името му се спряга за министър-председател, но в крайна сметка трябва да се задоволи с вътрешното министерство.
Това трудно министерство не е препятствие за амбицията на семейство Саркози. Защото всички си спомнят „случайно" изпуснатата от Саркози фраза „Ние със Сесилия като вътрешен министър смятаме...". Саркози не просто идва на предаването на поста със съпругата си, облечена във впечатляващ червен тоалет, който мнозина още си спомнят десетилетие по-късно. Сесилия е неизменна част от екипа му, личен съветник, 24/24 на линия.
Само за три месеца Саркози става най-популярният министър в правителството. Стратегията е проста: „пощенска картичка" всеки ден. Следват месеци на постоянно присъствие в медиите. През следващите години двамата със Сесилия ще „взривят" всички прегради между лични и обществения живот.
През 2002 семеен джогинг за TF1, посещение на Сесилия при специалните части за M6, камери на France 2 вкъщи, за да покажат живота на семейството, семейна разходка по плажа за Canal+ през 2003...
Материал във Vsd, фотосесия в Paris Match, корица на Le Figaro Magazine, семейни разходки, двама влюбени играят голф, Саркози играе футбол със сина си Луи... И онази снимка в Paris Match - Саркози седнал на бюро, Сесилия права до него, а малкият Луи си играе с кучето под бюрото... Лек полъх Кенеди в станалата скучна напоследък френска политика. Добавете към това приятелството с Мартен Буиг (кръстник на сина му), собственик на TF1 и LCI, както и на безплатният вестник Метро, Венсан Болоре, собственик на Direct 8, по-късно и на Canal+, Серж Дасо, издател на Фигаро и L'Express и Арно Лагардер, собственик на JDD, ELLE, Paris Match, радио Europe 1, RFM и част от Canal+, продадена по-късно на Болоре. Бернар Арно, издател на икономическите La Tribune и Les Echos, пък e свидетел на сватбата му. Медийната любов е в кърпа вързана.
„Американската мечта" на французите
През декември 2002 Саркози вече е едно от най-популярните лица на десницата. Като такъв се появява в телевизонен сблъсък с Жан-Мари льо Пен, който не само, че е една от най-впечатляващите му телевизионни изяви, но слага началото и на едно ново сътрудничество - с института IPSOS и неговия шеф Пол Джиакомети.
Министерството поръчва тайни изследвания на общественото мнение, които да проверят как публиката възприема телевизионните изяви и изказванията на Саркози. За този „откраднат" от маркетинговата индустрия прийом Саркози казва: „Опитвам се да работя професионално. Не питам никога какво трябва да кажа. По простата причина, че отговорите, които бих получил ще бъдат ужасно различни и дори противоречиви. След всяка емисия обаче питам хората какво са разбрали и какво са запомнили. И доколко са останали доволни от това."
През периода 2002-2005 популярността на Саркози расте с всеки изминал ден и това се дължи на две телевизионни участия по France 2, след които в голяма част от хората остава впечатлението, че е достатъчно да споделиш проблема си със Саркози, за да може той да намери решение. Името му все по-усилено започва да се спряга за кандидат-президент през 2007 заедно с тези на Доминик дьо Вилпен и Мишел Алио-Мари. За да изпъкне, през 2004 Саркози предприема пътуване до Съединените щати, плътно следван от екип на France 2.
Всички виждат как е приет като държавен глава, а няколко добре пласирани шеги се завъртат в публичното пространство. Саркози и американския модел, на който се възхищава, заемат първите страници на пресата и ще накарат много французи да мечтаят за същите икономически ръст, енергия, неограничени възможности. Саркози се превръща в символ на „Американската мечта".
Като конкурс за красота
В същото време, през 2005 година, кампанията за предварителните избори в левицата е в разгара си, Сеголен изненадва всички с кандидатурата си, която обявява на 22 септември 2005 пред журналист от Paris Match. Избраната снимка - Сеголен с дъщеря им. Показваща пропастта между нея и все още официалният ѝ партньор в живота Франсоа Оланд, генерален секретар на партията и смятан от всички за естествен кандидат.
Само седмица преди това Сеголен е разбрала за любовната му афера с Валери Трирвильор.
Статията в Paris Match e едновременно лична и политическа атака срещу Оланд, който в началото не взема тази кандидатура насериозно. И не само той.
На заседание на Социалистическата партия смятащите се за фаворити Джак Ланг, Лоран Фабиюс и Доминик Строс-Кан пускат няколко сексистки коментара и подигравателни забележки. „Ако двамата с Оланд са кандидати, кой ще гледа децата" и „Това не е конкурс за Мис Франция, това са президентски избори", изтичат в медиите.
Хората, посветили живота си на голямата цел „Елисейски дворец" допускат две големи грешки: подценяват Роаял и ѝ дават коз в ръцете - феминизма. „Така ли ще бъде през цялото време, снимки в Paris Match, Gala, Voici?", пита подигравателно Меланшон. Няма си и на идея колко е прав.
На следващата вечер Сеголен е гост в централната емисия новини на France 2. Водещата е толкова възмутена, че самата тя вкарва разговора в лоното на феминизма, а Сеголен само се усмихва и потвърждава. Получава се такъв медиен ефект, че вече никой не може да спре Сеголен Роаял.
На 8 януари 2006 всички потенциални кандидати на социалистическата партия отбелязват 10 години от смъртта на Франсоа Митеран под дъжда на Жернак. Всички без Сеголен, която е в Чили, за да подкрепи кандидатката на социалистите и бъдещ президент на страната Мишел Башле. Докато останалите се питат защо не е там, въпреки близостта си с бившия президент, тя е посрещната от чилийците като държавен глава. И ако в Жернак повечето фоторепортери не смеят да си извадят фотоапаратите заради дъжда, снимките на Сеголен и Мишел Башле изпълват чилийската преса, после световните агенции, накрая първите страници на френската преса. И вътрешния вот е „опечен" - 60%.
Шоуто едва сега започва
Десет години по-късно предварителните избори и вляво, и вдясно наближават. И докато Франсоа Оланд се бори с пропадането в сондажите и се колебае за втори мандат, Сеголен, отново министър на екологията, не пропуска повод да се появи на първите страници на пресата, дори с риск да си навлече гнева на Фереро Роше. Манюел Валс е почти пълно копие на Саркози от самоизтъкването до маниера на политическо говорене, а Макрон отбеляза няколко точки с дългата си любов от ученическите години.
Вдясно Никола Саркози се завърна и между джогинг с France 2 и каране на колело с TF1, не пропуска да даде позицията си за събитието на деня. А и турнето за новия албум на Карла Бруни идва в подходящия момент. Бруно Льо Мер също е фен на тичането по морския бряг, особено ако има репортери наблизо. И можем да бъдем сигурни - шоуто едва сега започва.
