Степента, в която Русия обсеби американските президентски избори, никога не е била толкова голяма - поне не и след пика на Студената война.
Русия и Владимир Путин се разглеждат като основна заплаха за националната сигурност на Америка: и относно притеснителните данни за ролята на Кремъл зад хакерската атака срещу Демократическата партия, или за заплетените връзки на щаба на Доналд Тръмп със страните от бившия СССР.
Няма как да знаем какъв е мащабът на пряката намеса на Москва в американската предизборна кампания, но политическият елит на САЩ настръхва от самата вероятност за подобно влияние.
Тези опасения се засилиха, след като стана ясно, че бившият председател на щаба на Доналд Тръмп - Пол Манафорт - е получил над $12 млн. в брой от партии, близки до опозорения бивш президент на Украйна Виктор Янукович. Двама от външнополитическите съветници на Тръмп - генералът от запаса Майкъл Флин и инвестиционният банкер Картър Пейдж - са имали финансови взаимоотношения с руски държавни компании.
Самият Тръмп не само хвали Путин и го нарича "силен лидер... могъщ лидер", но и призова руснаците да хакнат и други потенциално засекретени материали - поведение, което предизвиква най-много притеснения.
Както настоящи, така и бивши политици от САЩ коментират, че този тип руска намеса в американската политика създава опасен прецедент.
Тази политическа истерия, предизвикана от руската намеса в изборите в Америка, подчертава по-дълбок проблем за националните интереси на САЩ.
Изглежда така сякаш нито един от двамата водещи кандидат-президенти не дава вид да се е замислял особено над една бъдеща трайна и последователна външна политика по отношение на Русия.
Независимо дали харесваме или мразим Путин, руският президент и неговата държава няма да изчезнат от хоризонта. Москва е една от малкото световни сили, които притежават и капацитета, и амбицията да оспорват американските интереси. Кремъл не само не се вслушва в препоръките на Вашингтон за защита на правата на човека, но и се меси в политиката на съседните държави и дори демонстрира сила далеч извън границите си.
При това положение е очевидно, че Вашингтон има нужда от по-добра политика спрямо Русия.
Работа на следващия президент ще е да открие подход, който да отстоява жизненоважните американски национални интереси, като същевременно взема предвид целите на Русия и възможностите в периферията й и в глобален мащаб.
Това, което дотук се чува от кандидатите, показва, че са много далеч от изработването на подобен подход.
Тръмп изтъква уменията си да води преговори и твърди, че ще "се разбира много добре" с Путин, сякаш отношенията САЩ-Русия се свеждат до химията между двама мениджъри-мъжкари.
Хилъри Клинтън пък е възприела обратния подход - обявява Путин за агресор и дори го сравнява с Хитлер заради действията му в съседна Украйна. Представянето на Путин по толкова карикатурен начин - или като подъл злодей, или като силен лидер, който би омекнал при правилното ухажване - и двамата кандидати избягват да дадат отговори на много по-тежки и важни въпроси.
Отношенията Русия-САЩ трябва да бъдат поправени, защото стават опасно дебалансирани.
Залогът е много по-сериозен от предизборната кампания, тази криза ще има последствия далеч отвъд изборите през 2016 г.
Американските политици и руската експертна общност бяха сварени неподготвени от лекотата, с която Кремъл превзе геополитическия дневен ред и измести вниманието от своите зони на слабост към територии с по-добри перспективи за Русия.
Хакерите, подкрепяни от Русия, които пренасочиха вниманието на обществеността към корупцията и двуличието в основни американски политически институции, са само един от примерите.
Русия използва тесните си връзки с европейски радикални опозиционни партии, за да поддържа разочарованието от Европейския съюз, НАТО и предвожданата от Запада глобална финансова система.
Интервенцията на Русия в Сирия, която дойде след анексирането на Крим от Кремъл и намесата в Източна Украйна, означава, че координацията с Москва - макар и не точно пряко сътрудничество - е задължителна както за американските, така и за европейските лидери.
Засега Русия не успява да се измъкне от западните финансови и икономически санкции, но някои наблюдатели очакват санкциите да бъдат намалени през следващата година.
Видимият успех на Кремъл не е свързан с американската политика, а в много по-голяма степен е резултат от геополитически реалности, които няма да се променят независимо кой ще влезе в Белия дом през ноември.
И все пак до този момент нито един от кандидатите не е предложил нищо, напомнящо стратегия за справяне с руско-американските отношения.
Като държавен секретар, Клинтън реализира сериозни постижения в периода на "презареждане" от 2009 до 2011. През това време, Барак Обама и тогавашният руски президент Дмитрий Медведев се споразумяха за практическо сътрудничество по контрола на ядреното оръжие, подобряването на търговията и снабдяването на силите на НАТО в Афганистан.
Но към 2012 г., около края на мандата на Клинтън, този кратък продуктивен период отстъпи място на ескалираща конфронтация. Днес и двете страни се считат взаимно за екзистенциални заплахи.
Като кандидат на Демократите, Клинтън защитава противоречив подход, в който едновременно апелира за изолация на Русия и призовава за ангажиране с нея - в зависимост от конкретния въпрос.
Платформата й изтъква, че тя е "способна да се противопостави на Владимир Путин". Самият Путин твърди, че Клинтън е "дала сигнал" за началото на масовите протести срещу него през 2011 г., така че няма особена основа за бъдещо сътрудничество между двамата.
Възможно е Клинтън да ухажва американските гласоподаватели от полски, украински и прибалтийски произход, като им напомня за дългогодишната си подкрепа за разширяването на НАТО в Централна и Източна Европа.
Кандидатът на Демократите вече се опитва да спечели и традиционно клонящите към Републиканската партия гласоподаватели, загрижени за националната сигурност, с акцента си върху употребата на силата на САЩ за налагане на свободата и правата на човека в глобален мащаб.
Ако Клинтън удвои военното присъствие на САЩ в конфликти като тези в Сирия и Украйна, както подсказват нейните коментари по време на кампанията, руснаците почти гарантирано ще отвърнат със същото. Пряката конфронтация САЩ-Русия би могла бързо да излезе от контрол.
От своя страна Тръмп твърди, че ще се стреми към по-добри отношения с Путин, когото определя като "по-добър лидер от Обама" и който на свой ред нарече Тръмп "колоритен" (погрешно преведено в западната преса като "блестящ").
Други коментари на Тръмп показват, че той е склонен да спре или поне да намали сегашната подкрепа от Вашингтон за Киев, за опозиционните бойни групи в Сирия, воюващи срещу Асад, и дори за европейските членки на НАТО, които той порица, че не плащат своя дял от цената на собствената си сигурност.
Според Тръмп тези промени във външната политика са оправдани заради възможността да се договори с Русия за общата борба срещу "Ислямска държава" и радикалния Ислям в глобален мащаб.
Но опитни експерти по сигурността изразяват съмнения, че Тръмп би успял да постигне изгодно споразумение с Путин, и изразяват притеснения, че единственият резултат от опитите му би било ликвидирането на отношенията на САЩ с основни европейски съюзници.
Хаотичният подход на двамата кандидати спрямо Кремъл контрастира с историческите отношения на Вашингтон с Москва.
През Студената война всички американските президенти от Хари Труман до Роналд Рейгън дефинираха политиката спрямо Съветския съюз като борба с идеологията на комунизма. Същевременно те идентифицираха конкретни американски интереси по света, заплашени от съветската власт, и посочваха ресурсите, необходими за победа.
Доктрината на Труман предполагаше исторически ангажимент за възраждането на Европа, съсипана от войната. САЩ пое грижата за запазване на стабилността и териториалната цялост на континента със Северноатлантическия договор от 1949 г., който създаде НАТО.
В най-опасната фаза от Студената война след кубинската ракетна криза, изграждането на Берлинската стена, и войните в Близкия Изток и Виетнам, Ричард Никсън и Хенри Кисинджър предефинираха американската стратегия.
Започнаха преговори с Кремъл за ограничаване на ядрените опити и употребата на ядрено оръжие, и успешно използваха съперничеството между комунистическите правителства, особено между Москва и Пекин.
Рейгън се прочу с решимостта си да победи Съветския съюз както в морално, така и във военно отношение. СССР беше обявен за "Империя на злото" и започна огромна нова надпревара във въоръжаването. Но към 1986 г., Рейгън и Михаил Горбачов се съгласиха да намалят драстично напрежението и дори обсъждаха немислимата и все още непостижима цел да се елиминира целия ядрен арсенал в света.
Тези примери може да изглеждат архаични или дори неадекватни в контекста на крайно променените обстоятелства в глобализирания свят на XXI век.
И все пак, всяко от досегашните американски правителства е било принудено да се справя с бързо еволюиращи технологични, политически и икономически промени в САЩ, плюс непредсказуеми глобални кризи на сигурността, изискващи разход на ограничените американски ресурси.
Във всеки случай ясното дефиниране на заплахата за американските интереси от страна на Съветския съюз, спомогнаха за определянето на стандарт, който дава възможност за подредба на приоритетите при вземането на трудни решения.
Простият факт е, че Русия е основен играч в региони с голямо стратегическо значение за САЩ и най-близките им европейски съюзници, от Балтийско и Черно море до Близкия Изток и Арктика.
Тя е далеч от мощта на СССР като свръхсила и конкурент на САЩ, но Русия на Путин все още е ключов фактор - с население от 145 млн. души, една от най-големите икономики в света, все по-силни конвенционални военни възможности и огромен стратегически ядрен арсенал.
Тези факти могат да подхранват словесните атаки в предизборната кампания, но параноята и демонизацията не трябва да замъгляват фундаменталното предизвикателство, което Русия представлява за американската външна политика.
Опирането на изчерпателен и реалистичен подход по въпроса за конкуренцията между САЩ и Русия след 2017 г. не е академично занимание.
Следващото американско правителство със сигурност ще трябва да направи трайни компромиси с Кремъл както по отношение на натиска над съседни държави като Украйна и Грузия, така и по отношение на тормоза срещу собственото му население. Сътрудничеството с Русия в глобалните предизвикателства като режима на ядрено въздържане и борбата с терористичната заплаха, е незаобиколим фактор.
Замислете се само за няколко от свързаните с Русия проблеми, пред които ще се изправи следващата администрация.
Конфликтите в Сирия и Украйна не могат да бъдат решени без руско сътрудничество, но военната намеса на Русия ясно цели да отслаби американските съюзници и да увеличи натиска върху Вашингтон.
Руското участие беше ключово за постигането на важното споразумение за спиране на ядрената програма на Иран, но при допълнително влошаване на отношенията с Вашингтон Москва с лекота би могла да подкрепи Техеран, ако бъде установено, че той нарушава договореностите.
Въпреки че ниските цени на петрола и природния газ нанесоха удар на руската икономика, Москва все още може да спре кранчето на Европа в студените зимни месеци, за да накаже съседите си, че се сближават със Запада.
Когато става дума за по-малки и слаби държави, по-склонни да правят отстъпки пред позициите на САЩ, е разумно кандидатите да говорят агресивно по време на кампания - но след като бъдат избрани, да отстъпят на опитни политици и талантливи дипломати от кариерата да реализират продуктивни отношения с Кремъл.
Русия обаче ще изисква внимание от страна на американския президент още от първия ден. Ще изисква координирани усилия и стратегия от страна на огромната американска администрация. Не е твърде рано кандидатите да спрат да се замерят с карикатури на Путин и Русия и да започнат да подготвят ясна визия за предизвикателството, което Москва създава пред интересите на Вашингтон.
