Сезонът във Висшата лига набра скорост, а паузата за международни мачове дава възможност за размисъл и равносметки. И ако не стане някакво свръхестествено събитие, смело можем да посочим кои са фаворитите за титлата.
Юнайтед и Сити се отличават от останалите. Прибавяме шампиона Челси, който не е нужно да блести, за да си върши работата, а в играта е и Тотнъм. Ливърпул е аут, защото е непостоянен и със слаба защита.
Много интересно обаче е положението на Арсенал - отборът нито има огромен проблем, какъвто е случаят с отбраната на Ливърпул, нито голяма цел. Посредственост.
Да се твърди, че „артилеристите" са в криза е доста пресилено - точно толкова, колкото и да се смята, че имат минимален шанс за титлата. Лондончани тръгнаха добре след загубата от Ливърпул и в последните си четири мача имат 3 победи и равенство срещу Челси.
В отбора на Венгер обаче липсва убедителен аргумент, който да накара феновете да повярват, че Арсенал този сезон ще е нещо повече от приятен отбор, който може да се пробва да се класира за Шампионската лига.
Разликата между топчиите и първите четири в класирането е ясна - останалите си имат звезди, които искат да останат, имат мениджъри, които феновете желаят, и лидери на терена, към които другите да поглеждат, когато ситуацията е критична.
Каква обаче е разликата от този Арсенал и онзи, който всяваше страх у опонентите си?
С идването си в тима през 1996 г. Арсен Венгер донесе три неща: академизъм - затова и Тони Адамс го оприличи на професор, иновация - диети и различно отношение към тренировъчния процес, визия - английско ядро, заобиколено от виртуози, стройни и мощни футболисти и лидери, които управляват съблекалнята.
Дипломатичният Венгер създаде жив организъм, който се самоуправлява. Разболява се, но и се лекува сам. Много по-различен от пионките на Гуардиола, които са в безизходица, когато тактиката не проработи.
Показателен е случаят от 1997 г., когато Найджъл Уинтърбърн, Лий Диксън, Стив Боулд, Тони Адамс и Мартин Кион викат на среща французите Патрик Виера, Емануел Пти и Жил Гриманди, за да им обяснят каква е йерархията в Арсенал и как се случват нещата. Венгер оставяше футболистите да се разбират помежду си, защото имаше тартори.
Същият този Виера по-късно се превърна в капитан, който мразеше противника и правеше убийствени шпагати, но и който можеше с дрибъл да преодолее безпроблемно трима-четирима съперници и да вкара от всяко положение. Техника и спортна злоба - съвършенство!
От трите стожера във философията на Арсен Венгер сега липсва един, заради който всичко пропада. Визията.
Ако „артилеристите" облекат други екипи и скрият лицата си, най-верните фенове няма да разпознаят собствения си отбор - това не важеше за шампионския отбор от края на миналия век и началото на новия.
Няма я омразата в очите на Виера в тунела преди мач, нито глада за трофеи, няма го английското ядро, няма ги стройните атлети на терена. Има усмивките и шегите на Санчес, желанието да си по-добър от средняците, а лидер в съблекалнята е Начо Монреал - не, това не е шега.
За да бъде отново успешен, Арсенал трябва да се върне към основите си. И ако това не е проблем на Венгер, то ще бъде на следващия след него.
