Само допреди дни в пловдивския Ботев се действаше с размах. Селекцията и бъдещето се мереха с големия аршин, а работата по новия стадион течеше денонощно. Както приляга на амбициозен и финансово стабилен клуб, бе осигурен и качествен треньор, с когото нещата трябваше да се случат.
"Канарчетата" бяха спрягани за един от основните кандидати да прекъснат хегемонията на Лудогорец, а надеждите бяха и за достойно представяне в Лига Европа. Но както често става у нас, сметката излезе без кръчмар. Славният пловдивски клуб с над 100-годишна история се оказа жизнено зависим от своя благодетел, на когото в момента изобщо не му е до футбол.
Нещата могат и да се оправят, но традицията повелява, че у нас трудно се възстановяваме от ненадейно връхлетелите ни стихии - и в прекия, и в преносния смисъл. Мащабът на бедствието край Колежа е очевиден. Ремонтът на стадиона е замразен, подготовката е нарушена в най-важната си фаза, а плановете за селекцията обърнаха посоката си и в клуба вече омбислят продажбата на най-скъпите си футболисти.
Докато има Ботев, ще живее и надеждата, но Пловдив не е Разград или Ловеч. Моделът на Домусчиев и Ганчев изглежда приемлив за исторически малките клубове, които обслужва, но определено не е подходящ за най-славните ни отбори. Не може Ботев (важи за Левски, ЦСКА, Локо Пд) да се срути само заради неудобното обществено-политическо състояние на собственика си.
В крайна сметка парите са много важни, но не са всичко. Щом е текло 102 години, ще продължи да тече. Понякога струйката е тънка, друг път изобилието е доволно, но най-важното е да има някакъв баланс. А случващото се в Ботев е просто поредното доказателство, че балансирането не ни е в кръвта. Трудно градим и създаваме, а когато все пак успеем да направим нещо хубаво, го унищожаваме с лекота.
