От една страна, изглежда напълно логично, че Лионел Меси получи своята рекордна шеста "Златна топка", след като изигра два поредни героични мача в рамките на четири дни.
Единственият проблем е, че геройствата му срещу Борусия Дортмунд и Атлетико Мадрид, донесли двете победи на Барселона, са нещо толкова обичайно за него, че вече ги приемаме за даденост.
Щом съществуват споровете дали наистина е направил достатъчно, за да вземе наградата тази година, явно постиженията на Лео трябва да бъдат погледнати в перспектива. Ако "Златната топка" всеки път се решаваше само въз основа на таланта и уменията на футболния терен, Меси трябваше да я е спечелил доста повече от шест пъти.
Феноменалният му принос, както и този на Кристиано Роналдо, ни принуди да поставим нови стандарти за това какво е възможно да постигне човек на футболния терен. Легендите на този спорт от предишни години най-често са се радвали на един-два-три сезона, през които светът наистина е бил в краката им: помислете за бразилския Роналдо в изумителния му единствен сезон в Барселона (1996/97), за Зинедин Зидан през 1998 г., за Диего Марадона в края на 80-те.
Меси постигна същото ниво на доминация, но го задържа повече от десетилетие. Дотам, че да вкара 40-50 гола на сезон се счита за нещо нормално и ако не успее да го направи, даже получава подигравки.
Всеки следващ от фантастичните му голове след индивидуални изпълнения и привидно невъзможните асистенции се отчитат просто като поредния гениален проблясък, а недоброжелателите не пропускат да запитат защо Барселона не печели всичко всяка година, ако Меси е чак толкова добър.
А всъщност Барса постепенно търпи регрес в последните сезони и вече се превръща в съвсем различен отбор, когато Меси не играе. Ръководителите не правят живота на звездата си лесен и напоследък не успяват да му открият най-подходящите партньори в състава.
Особено през последния сезон, почти всичко интересно и смислено в нападението на каталунците се дължеше на Меси. Ситуацията в аржентинския национален отбор е подобна и това превръща Лео в единствена надежда на два различни тима, общото между които е проблематичното им моментно състояние.
Естествено, все още няма футболист, който може да съперничи на възможностите на Меси с топка в краката. Единственият, доближил приноса му е Кристиано Роналдо, който обаче на 34 г. започва да търпи спад. При Меси той също ще дойде рано или късно, самият играч заговори за отказване, когато получи наградата на следващата церемония.
Все някой ще трябва да го наследи като номер 1 в света, но засега Неймар не успява да оползотвори потенциала си, а Килиан Мбапе е само на 20 и далеч не може да се похвали с постоянството, което постигнаха Меси и Роналдо.
Най-вероятната възможност е никога повече да не видим футболист от такава класа и с минаването на годините да се стигне до консенсус, че Меси е най-добрият не само на своето поколение, но и в цялата история.
Истината е, че той изобщо не е съпоставим с преките си конкуренти за наградата. Прекрасният Върджил ван Дайк беше истински стълб в най-добрия отбор в света в момента и може да е разочарован, че остава втори след такъв сезон, но той се радва на далеч по-качествен треньор и съотборници в сравнение с Барселона.
А Меси успява да компенсира всички слабости на отбора и наставника си и да продължава да носи трофеи. Затова, както беше казал президентът на Барса Бартомеу, Лео даже вече е отвъд награди като "Златната топка".
И остава да му се наслаждаваме, докато можем, защото след време ще се хвалим, че сме живели в ерата на Меси.
