Акушерка преби бебе и социалните мрежи прегряха от възмущение и активизъм.
Групи, петиции, протести, искане "Бебетата да са при майките веднага след раждането"...
Медиите се превърнаха в съд и прокуратура вместо да потърсят причините за случилото се, a акушерката се превърна в най-виновният човек в държавата след Костов. И заваляха оплаквания от условията в болниците, от лошо отношение на медиците, а до месец ще се възроди и позалязлото течение "Аз раждам вкъщи".
Винаги съм си мислел, че аз съм циника в семейството. До вчера. Сестра ми коментира двете новини - тази за протеста и онази другата за майка пребила 4-годишно дете с изречението "Ядосани са хората, откъде накъде друг ще им бие детето".
Това изречение ме накара да погледна към цифрите.
Удрянето на шамар като възпитателен метод подкрепят 39 на сто от българските родители, според проучване на Националната мрежа за децата от 2013. Друго проучване на MedicalExpress направи експеримент сред родители от различни етнически и социални групи.
Оказва се, че голяма част от родителите са убедени в ефективността на шамарите и не се притесняват да признаят, че ги употребяват като наказание. При това го правят редовно и без сериозни причини. Една от майките ударила 11 пъти детето си, защото то се скарало със сестра си.
Изнервени от ежедневието отдавна сме заменили домашния уют със семейни скандали.
14-годишната ми племенница преди време ми сподели, че най-гадният момент от деня за нея е "Когато мама се прибере от работа в 6. Започва да вика от вратата. До 8 са се скарали с тате поне три пъти.".
Версията на братовчедка ми за семейството им е "Осигурили сме им най-добрите материални условия, които можеш да си представиш". И ококорения ѝ поглед, когато казах "И децата ти чакат с ужас момента, в който ще се прибереш от работа."
Сега нещата са малко по-различни, но проблемите в много семейства все по-рядко идват от тежкия пубертет на децата.
Докато водехме този разговор преди 2 години в заведение в столичен мол, около нас гъмжеше от тичащи деца, крещящи родители и викове "Иванееее, ше те пребия бе". Така от малък тригодишният Иван получава най-важния урок в живота:
Всички проблеми се решават с бой.
И като стане на 4 с кеф ще раздава шамари в детската градина. А ако Франческа се оплаче на майка си, че Иван я е ударил получава съвет от майка си "Няма да се даваш, маме, удряй и ти, нали си мъжко момиче."
Посещение в произволна детска градина или училище ще промени представите за екшън на всеки холивудски режисьор.
Възпитаваме децата си в агресия от най-ранна детска възраст и след време с изненада откриваме, че вече са пораснали достатъчно да могат да ни отвръщат със същото.
Ако си раздавал шамар след шамар на детето, откакто то помни, защо то да не забие един на баба си без значение каква е причината?
"Може да го бия, ама е от любов и за да стане човек от него" не важи ли в този случай? То не може ли да обича баба си? Или боят е любов, когато ние "обичаме", но не и когато ни "обичат"?
Възпитанието чрез бой е нискоеволюционно.
Детето трябва да се третира като човек, да му се обяснява с много търпение. Приемето го като предизвикателство за самоусъвършенстване. Научете се да си владеете нервите и емоциите и си приберете егото при зимните дрехи.
И тук нямат значение материалният статус и социалното положение. Най-агресивните деца в детската градина, в която работеше майка ми, са интересна извадка.
Образована и добре осигурена майка - психоложка, която възпитава деца близнаци по незнаен учебник - на класическа музика, без подаръци играчки, без забавления с други деца, всъщност дава резултат агресивни момче и момиче, които редовно си поступват "приятелчетата" в групата.
Самотна майка, с едва закърпено положение, нервна от работа и шефове, води до дете, което е проблемно и постоянно се бие. Педагогическият персонал донякъде успява да овладее положението и има малко положително влияние, но недостатъчно.
И в двата случая следват истерични викове и разправии, независимо къде се намират.
Точно тези викове прибраха по бързата процедура познати от Канада. Семейството отива с двете си деца и си карат по нашенски, но след няколко сцени по заведения за хранене получат предупреждение от социалните, че ще им ги отнемат. И до днес с това започват разказите "Как е в Канада". Излишно е да казвам, че виновна е Канада.
Защото шамарът си остава най-лесният начин за справяне с всяка проблемна ситуация. Нищо, че не е най-доброто решение и никога няма да бъде.
Ако напрежението ви е повече купете си боксова круша и я удряйте до припадък.
Или за по-евтино бийте възглавницата. Ако ви се вика, намерете си място, където можете да викате необезпокоявани от никого и викайте на воля. Дори някой да ви види, дори да ви помисли за луди. Но оставете децата си намира. Повечето от тях не могат да понесат нервното ви напрежение, преминаващо на моменти в истерия. Нали нямат вина, че сте им родители?
