По-зле от нас е само Албания

Ако следите все по-редките изказвания на министъра на отбраната Николай Ненчев или случайно сте попаднали на някоя от ведомствените военни медии може би ще останете с впечатление, че България е най-прилежния и отдаден член на НАТО, всички задължения към Алианса се изпълняват и преизпълняват, а армията ни е един от стълбовете на отбранителния съюз.

Де да беше така, но реалностите на българската отбранителна политика са съвсем, съвсем други.

Българската делегация отива във Варшава за срещата на върха на НАТО с армия без войници, мизерен военен бюджет, спорна модернизационна програма и явни разногласия сред управляващите по отношение на военната ни политика.

Доста преди Меглена Кунева ударно да обещае 10% увеличение на учителските заплати министър Ненчев с апломб заяви, че заплатата на редниците в българската армия трябва да бъде 2500 лв. или малко над четирикратно увеличение от сегашната стартова заплата.

Причината за обещанието, което гузно бе набързо забравено, е, че въоръжените ни сили имат огромен проблем с набирането на войници. В началото на юни командирът на Сухопътни войски генерал-майор Андрей Боцев директно заяви, че 27% е некомплектът при редниците. Или казано на по-прост език, всяко четвърто място в пехотата, което трябва да се заеме от редник, стои празно.

По неофициална информация в армията незаетите места са доста над 5000 при численост от около 30 000 души.

Ясно е, че проблемът е основно финансов. При минимална работна заплата от 420 лв и начална заплата в армията от едва 609 лв е все по-трудно да бъде изкушена младежта за започване на войнишка кариера.

Същото е положението и при сержантите и офицерите, където също се наблюдават малко кандидати и високо текучество.

Не е изненадващо, че по тъча се прокарват всякакви екзотични идеи за попълване на войската, включително и връщането на наборната военна служба за всички навършили 19 години. Наистина всички, защото според министър Ненчев ще е дискриминация, ако само мъжете служат.

Така стигаме и до военния ни бюджет. Официално той е 1,35% от БВП, но това е плод на лека финансова еквилибристика. Реалните пари, дадени тази година на Министерство на отбраната, са малко над 1 млрд. лева или около 1,2% от БВП.

Останалите 160 млн. лева са т.нар. „целеви средства", отпуснати от централния бюджет за започване на плащания по сделките за нови изтребители и модулни патрулни кораби. Шансът да се стигне до подписване на договори и започване на плащания през тази година е минимален и целевите средства едва ли ще бъдат похарчени.

България е много, много далеч от заветните 2% от БПВ за отбрана, които НАТО изисква от членовете си.

Далеч е и от компромисните нива от 1,5 - 1,7%. Според сегашните планове, бленуваните два процента ще се достигнат в България през 2024 г.

Всъщност, ако гледаме колко пари за отбрана дава България на глава от населението си, то ние сме на предпоследно място в НАТО с около 90$ на човек. По-зле от нас е само Албания. За сравнение Румъния дава $136, Словакия $207, а Полша $313.

В началото на юни депутатите дадоха зелена светлина за стартиране на два от големите модернизационни проекта - този за покупка на нови изтребители и този за построяване на две корвети за ВМС. Това бяха добрите новини.

Лошите са, че Сухопътни войски остават настрани от усилията за обновяване на армията, а причината за това не бе назована публично, въпреки клетвите на военния министър и началника на отбраната, че ще бъде започнат и проекта за придобиване на нови бронирани машини за пехотата.

Внезапното фаворитизиране на проекта за строителство на бойни кораби също събуди много въпроси, най-вече при очакваното състезание с един участник, а опасенията, че за ВВС ще бъдет купени доста остарели употребявани изтребители са реални.

Най-тежките неизвестни обаче идват от тоталното разминаване между средносрочните бюджетни прогнози на финансовото министерство и смелите планове на МО за ударно изплащане на над 2 млрд. лева по военни проекти до 2021 г.

Само трябва да отбележим и какафонията, която цари по тема отбрана сред българската политическа класа. И дори не говорим за партии като „Атака", които открито защитават чужди интереси, а само трябва да се спрем на казуса с „флотилията на НАТО", който показа, че диалог на военните теми между президент, премиер и военен министър сякаш няма.

Какво точно ще се случва зад закритите врати във Варшава едва ли ще разберем напълно, но е факт, че НАТО на празни приказки и клетви в евроатлантизма не вярва и срамът за официалната ни делегация няма да е малък.

Дела трябват, а не думи, както е казал Левски. Но и пари, а и желание да се работи за отбраната на страната ни.