Космическата слава на България е като спортната, индустриалната, образователната и т.н. - нейният апогей лежи някъде между 1944 г. и 1989 г. Дали защото идват избори или заради някаква особена форма на национално самочувствие, политиците в последно време все повече ни напомнят какви бяхме по онова време.
И докато правителството се захвана с реанимацията на торовия гигант „Химко" край Враца, а предишното си постави цел да върне изгубените ни пазари в Арабския свят, президентът Росен Плевнелиев обърна взор и блага усмивка към Космоса.
Да, България има много с какво да се гордее за развитието на своята космонавтика, но днес живеем в закъсала държава, която няма пари да изпрати учениците, спечелили конкурс на НАСА, до Сан Диего и се налага да се търсят спонсори.
На такъв окаян фон мечтите за трети български космонавт и завръщането на родината в „семейството на космическите държави" звучат наистина като паднали от Марс.
Първият българин извън земната орбита Георги Иванов казва, че нашите учени продължават да поддържат високо ниво с много труд и усилия, а международни експерти съжаляват, че България не е по-активна в международните програми за сътрудничество.
Излиза, че държавата, разчитайки на стари лаври, сама изпуска този шанс. Както изпуска спортни медали заради неглижираните с години стадиони, школи, зали. Лекари - заради ниски заплати и лоши условия на труд. Студенти - заради лоши програми и неконкурентно образование ...
Гравитираме все около последните места в класациите на ЕС. Нашата орбита е по-бавното залиняване. И ще се окаже, че спомените и мечтите няма да вършат никаква работа. Защото ще сме на светлинни години не само от Космоса.
А и за Космоса се сещаме само в Деня на космонавта, както за ромите в Деня на ромите, а за религията по Коледа и по Великден.
