Петък вечер. В Центъра за спешна медицинска помощ в София е получен сигнал за дете с грипоподобно състояние и висока температура в квартал „Бенковски“. Към мястото веднага е изпратен екип. Лекарката и шофьорът слизат от линейката, а в двора на къщата ги посреща бесен кучешки лай.
Родителите на болното дете ги няма. Бабата и дядото, повикали линейката, са пияни и се държат агресивно. На молбите да укротят животните, отговарят с... бой с лопата над екипа на Спешна помощ.
Полицията е сигнализирана чрез паник бутона в линейката. Дядото бяга, бабата е арестувана, детето трябва да бъде хоспитализирано по неволя - не защото състоянието му го изисква, просто вече няма кой да го гледа у дома. Добре, че полицаите намират майката и я прибират вкъщи.
Това е история, която не е влязла в новините. Центровете за спешна медицинска помощ продължават да се сблъскват с агресия толкова често, че понякога предпочитат дори да не го обявяват публично.
Ето я новината – побоят над медици вече не е новина. И това е тъжно.
Но дори да се разчуе за подобен случай, какво ще се промени? Непосредствено след всеки подобен инцидент има заявка за предприемане на мерки от различни институции - ефект от обещанията няма.
Вербалните атаки и пороят от обиди вече никой не ги брои. Положението не е такова само за мобилните екипи, но и за работещите в Спешните отделения.
Друг пример, този път видян от първо лице – в спешното отделение в болницата в Пазарджик. Около 2 ч. пристига едър татуиран мъж, който настоява да му се премери кръвното. По нищо не личи да има нужда от спешна медицинска помощ. След като не получава очакваната незабавна услуга, блъска вратата и започва сипе ругатни: "Затова ви бият, да ви изтрепят всичките дано!".
Привлякъл е вниманието на охранителя на болницата – пенсионер, който изправен срещу подобен агресивен пациент не може да направи нищо повече освен да натисне паник бутона. Добре, че не му се налага. Точно на същото място през 2016 г. беше пребита лекарка, опитваща се да реанимира ранен при автомобилна катастрофа.
Това е безумната реалност - медиците спасяват животи, пациентите или близките им ги малтретират.
Статистиката показва, че всяка година се случват по повече от 30 нападения над спешни лекари. През 2016 г., например, само четирима от нападателите са осъдени, при това - условно или с парични глоби. Резултат, който да няма никакъв възпитателен ефект върху останалата част от обществото и трудно ще накара някого да се замисли, преди да посегне.
Още от миналото лято се обсъжда единна система за сигнализиране на МВР (сега сигналите от паник бутоните, например, минават през 112). От времето на министър Петър Москов се говори за нов стандарт за спешната помощ, за чието обсъждане и приемане бяха нужни 2 години. На този етап не е реализирано и предложението паник бутони да има не само в линейките, но и на гривни на ръцете на лекарите, за да могат те да сигнализират веднага щом бъдат нападнати, дори когато са далеч от колата.
Повечето от тези идеи висят някъде из пространството там, където са обявени след поредния публично коментиран случай на насилие над лекар.
А реакция на институциите е нужна, дори тя на пръв поглед да изглежда пресилена. Като това полицаи да ескортират спешните лекарски екипи до т.нар. „рискови адреси“, както се договориха медици и полиция миналата есен в Кърджали. Това ангажира и патрулните автомобили на полицията, под въпрос е и как точно се определят "рисковите адреси". Но какъв е другият вариант? Във всяка линейка да има въоръжен охранител?
Разбира се, проблем има и в културата на пациентите - или в липсата на такава. Заменена е от ругатни и обиди, а понякога и от юмруци.
Възпитаването на уважение към лекарския труд отдавна се е изгубило. Да започне да се набляга на това в училище ще е превантивна мярка, която може и да даде някакъв позитивен резултат, но това ще стане след години.
Дотогава пияните, неосигурените и арогантните ще продължат да посягат и няма кой да ги спре. Лекарите ще бъдат бити, а "керванът" ще продължи да си върви.
И докато Холивуд се тресе от скандалите зад хаштага #МеТоо, у нас лекарите вече не смеят дори да кажат, че са жертви на насилие.
