Рекет, шантаж, сделка, паразитизъм, предизборно купуване на гласове - ако огледате коментарите около идеята за опрощаване на 8 млн. лв. дългове на Главното мюфтийство, със сигурност ще попаднете на поне една от тези присъди.
Новината не можеше да дойде в по-неподходящ момент. От месеци НАП опъва нервите на целия бизнес с поредния административен батак около касовите апарати. През това време партийно-обвързан началник на НОИ в Силистра беше арестуван заради издаването на фалшиви пенсионни документи под гриф "Силно Мой Човек". Накрая Владислав Горанов ("агентът на НАП, който седма година живее под прикритие в апартамента на кръстника си", както гласи най-новият виц) с усмивка защитава "всеки способ" за прибиране на държавни вземания - от внедряване на данъчни в селско хоро до командировката им на нудистки круиз.
И понеже чувството за хумор на финансовия министър не е сред най-атрактивните му таланти, сам Бойко Борисов запретна ръкави и реши да сложи точка на дебата със добрата стара тактика: страх.
Оказа се, че данъчно-осигурителната амнистия на Мюфтийството се прави в името на борбата с тероризма и в подкрепа на контраразузнаването, а идеалната цел е да не се допуска "етнически ужас", втори Възродителен процес, югославска касапница и други вариации по темата.
Държавата, чиято прокуратура и съд не наказаха виновниците за тормоза над стотици хиляди мюсюлмани, сега имитира справедливост през кръпка в бюджета, с 30 години закъснение.
Без да си дават сметка за щетите, които нанасят, и управляващите, и опозицията вкараха проблема за религиозното финансиране в най-мрачния възможен коловоз - на милиционерските похвати.
Милиционерски похват е да приравниш функциите на една религиозна организация към функциите на идеологически филиал на ДАНС, каквото се опитват да направят ГЕРБ и ДПС, включително главният мюфтия Мустафа Хаджи.
Милиционерски похват е и популисткото оплакване на Корнелия Нинова "А защо не опростим и дълговете на болниците" - сякаш партията-наследник на БКП, която вкара Държавна сигурност в храмовете и третираше религията като "опиум за народа", има право да противопоставя болните срещу вярващите.
Напълно обяснимо е защо реакцията на данъкоплатците е толкова остра - политическият елит си позволява да загражда вероизповеданията с цинизъм и дебелоочие, сякаш става дума за вносни, потенциално враждебни структури, чиято лоялност към обществения интерес едва ли не трябва да се откупува с такса "Спокойствие".
Преди да бъде вкарана в ченгеджийския оборот, религията (която и да е религия) е доброволно самоопределение на свободни хора; тя е духовна идентичност, към която 5 милиона български граждани са обявили съпричастността си по своя лична воля (според данни на последното национално преброяване).
Редовите свещенослужители не са "търговците в храма", а в много случаи извършват по-полезна социална дейност за хората в криза, отколкото цялата държавна администрация, взета заедно. Те не са рентиерите и лихварите. Не са тези, които продаваха църковните титли, издигаха собствени кандидати за кметове, изографисваха мустакати банкери по стените на манастирите и утопяваха блажните чинии по предизборни трапези. Не са тези, които парадират с накити, лимузини и необясним имуществен стандарт. Не са кресливите телевизионни "апостоли" на правата вяра, онзи отбор юнаци от картотеката на тоталитарните служби, които продължават и до днес да облъчват и отблъскват с езика на омразата.
Дебатът за религиозното финансиране не е дебат за счетоводни баланси или за полицейщина. Не е дебат за "галенето по главата" от три папи.
Това е дебат за причините, поради които доверието към религиозните ръководители от страна на онези 5 милиона вярващи българи е увредено или окончателно прекъснато. Обсъждането на едно или друго вероизповедание през призмата на външни зависимости, радикализъм и партийно напрежение, само разкъсва още повече тази нишка на взаимно доверие.
В идеалния случай, основната издръжка на религиите трябва да става чрез доброволно, осъзнато финансиране от самите вярващи. В други европейски страни то се случва чрез процент от подоходното облагане и отива в полза на конкретната църковна общност - не се прави поголовно и централизирано.
Разрешаването на проблема за финансирането на религиозните организации не трябва да ги вкарва в още по-силна зависимост от "кесаря", а напротив - то трябва да върне отговорността за избора в ръцете на самите вярващи, както и задължително да направи отчетите за издръжката на вероизповеданията публични и ясни за всички, не само за нуждите на ДАНС.
Току-виж хората си върнат вярата в доброто, семействата започнат да се връщат в храмовете по-често от веднъж в годината, а издигането на възмутителни мутри в религиозното водачество и църковните настоятелства повече не се допуска.
