Нуждата от смисъл и принадлежност е основополагаща за всяко човешко същество. Всеки от нас ги открива на различно място и по различен начин.
Нуждата да сме част от общност е нещо много по-голямо от нас, тъй като именно там можем да се развиваме, да даваме и да се докоснем до онова толкова бленувано чувство на удовлетворение и себереализация.
Дълголетието и щастливият живот също се осъществяват тогава, когато принадлежим към общност.
За това разказват Ектор Гарския и Франсеск Моралес в книгата си "Икигай".
Те откриват, че освен, че е нужно да намериш причината да живееш и да ставаш сутрин, която да ти носи радост и удовлетворение, това следва да се случи в рамките на група от хора.
Това може да е семейството, приятелски кръг или дори хора, с които работим. В случая са изследвани столетници в Охими, малко селище в Окинава, Япония, така че средата, в която те работят, би следвало да е много по-далеч от корпоративната.
При нас хората в западния свят и дори в България семейството, общността, както и работното ни място са ключови за откриване на пътя към пълноценен и щастлив живот.
Какво обаче се случва, когато границите между тях се размият? Токсичното корпоративно семейство.
Проблемът в организациите, които налагат идеята, че всички служители са едно голямо и щастливо семейство се крие в липсата на двупосочна лоялност. Вече споменахме тази тенденция в публикацията за "Синдрома на свежата кръв".
Служителят, който приема компанията за свое семейство е готов на саможертва и гъвкавост, надхвърляйки очакванията на своя работодател.
Служителят съответно плаща висока цена, тъй като влага основните си ресурси - време и енергия в замяна на пари.
Корпорацията-майка отвръща с ограничени порции грижа и любов, тъй като мащабът, в който може да отговори обикновено е минимален. Тя е многодетна майка, която храни много грачещи гърла.
Тези дни слушах подкаст с известен български бизнесмен, който се опита да защити тезата, че между работата и личния живот не бива да се поставя граница.
Работата и професията ни са нещо, което следва да ни идентифицира и не бива да се дели от останалата част на живота и личността ни, тъй като именно тя има основна роля за изграждането им.
Това разбира се е кратко обобщение на тази визия, която смятам за особено токсична.
Данни от проучвания, проведени през последните няколко години, силно я опровергават, особено по отношение на Gen Z поколението, последвано от прегорелите и излъгани от корпорациите милениали. Психологическите поколенчески аспекти бях разчоплил преди време в отделен текст.
Сливане на роли
Сливането на работа и личен живот, размиването на границите между тях и абсолютната идентификация с професията ни рядко води до удовлетворен, щастлив, смислен и пълноценен живот.
Може би за същият онзи бизнесменът е приложимо, тъй като той прибира парите, но за служителите, който продават времето, енергията и труда си срещу относително задоволително възнаграждение ситуацията е значително по-различна.
Съгласен съм, че работата може да осмисли живота, но само тогава, когато носи лично удовлетворение и чувство за себереализация.
Това е напълно реалистично и възможно, дори ако продавате домати на сергия на улицата.
Ако сте вложили цялото си сърце и душа да ги отглеждате, да се грижите за земята си, а печалбата е достатъчна, за да се чувствате свободни без да потъвате в негативни емоции, хроничен стрес, страх, емоционална и физическа болка от прекалена амортизация на тялото и душата ви, то вероятно сте на правилния път.
Нека все пак предположим, че корпорацията и вие сте едно щастливо семейство.
На първо място любовта ви се измерва и възнаграждава на база изпълнени KPIs. Грижата обикновено е еднопосочна. Когато се налага да се работи извънредно, трябва да проявите разбиране, но в момента, в който се наложи да излезете в отпуск или болничен, се поставят граници, приоритети и аргументи защо това не е удачно.
Организацията търси вашата проактивност, честност и силна индивидуалност, но обикновено възнаграждава хората, които не задават неудобни въпроси. Изпитвате абсолютна принадлежност, но нямате сигурност. Може да сте били част от това семейство десет или двайсет години, но да научите, че настъпва преструктуриране или че отделът ви се закрива, от кратък имейл.
Бил съм свидетел на няколко подобни реорганизации провокирани от смяна на мениджмънта в различни компании и съм виждал как някои от най-отдадените служители биват освободени от семейната структура е лекота.
Различните ни социални роли са нещо съвсем естествено. Още по-естествено е те да се преплитат, взаимодействат и наслагват. Именно така се получава сложната и многопластова личност. Ние сме всичко това заедно и всяко от тези неща по отделно.
Независимо от всичко е нужно да поставяме здравословна граница между работа и семейство.
Съгласете се, че не би било удачно да крещите на шефа си така, както крещите на децата си.
Също толкова нездравословно би било да не сте виждали децата си цял ден, да се приберете и да седнете да довършите нещо работно на компютъра за два-три часа, докато жена ви вечеря с децата, почисти кухнята и ги сложи да спят.
Просто защото за пореден ден се е наложило работният ви ден да е 15 часа, тъй като личният и професионалният ви живот са едни цяло и граници не съществуват.
Работа и семейство
Семейството е нашата традиция е най-устойчивата градивна единица на обществото.
Независимо че понякога там е нашият ад и рай, това е пространството, в което имаме свободата да бъдем себе си. Семейството е храмът, където сваляме маските и спираме да играем безбройните си социални роли поне за малко.
Не е ли семейството е твърде свещена дума, за да се въргаля, каля и стъпква в корпоративна среда?
Замисляли ли сте се, че на работното си място прекарваме по-голямата част от деня си? Според проучване на Eurostat от 2024 г. България е сред страните с най-дълга работна седмица.
Това са 39 часа при средно 36 часа за Европа.
Това не ни прави задължително най-работливата нация в Европа, но със сигурност може да кажем, че ние, българите, сме изправени пред огромното предизвикателство да поставяме граница между работата и личния си живот.
Както вече знаете от предишните ми текстове, вече съм прекарал повече от 15 години в корпоративния свят и мога да споделя от първи лице за токсичните модели, който виреят в повечето организации.
Тази енергия и отношение може да ви попари и в по-малка фирма.
Понякога и един човек е достатъчен, за да отрови душата ви.
В корпорациите обаче имаме възможността да се докоснем до стотици различни хора и светове. Много от тях са готови да купят и продадат душата ви, без дори да забележите.
Признавам си, че ми отне години преди да започна да разпознавам какво се крие зад думите, намеренията и действията на част от хората около мен.
"Ние сме семейство" е може би най-токсичната и манипулативни фраза, които можете да чуете в корпорация.
Семейството е пространство, в което даваш без да имаш очакване да получиш нещо в замяна.
Тази концепция приложена в корпоративна среда за съжаление води до неосъзнато себераздаване, което много често е пряк пък към бърнаут, сливане личен и професионален живот и отнемане на възможността на човекът да бъде нещо повече от служител, който е отдал живота си на компанията и нейното благоденствие.
Светът се променя
67% от работещите в България не са ангажирани с работата си сочи проучване на GALLUP от 2026 г.
Това е изключително показателно за посоката, в която се променяме. Българите традиционно сме отдадени на семейството като основен стълб в ценностната ни система, но същевременно през последните десетилетия се наблюдаваше едно особено сливане на хората с корпоративната им работа.
Токсичното пренасяне на концепцията за семейство в работен план определено не беше устойчиво. Новите млади, които все повече се превръщат в активна работна сила на пазара на труда, имат съвсем различна визия за офиса спрямо това на поколенията преди тях.
Проучване на Deloitte от 2025 година дава също толкова интересни и може би леко противоречиви резултати.
89% от Gen Z и 92% от милениалите смятат, че усещането за смисъл в работата е важно за удовлетворението и благополучието им. Същевременно 44% от Gen Z и 45% от милениалите вече са напуснали работа, която са смятали за лишена от смисъл.
Около 40% от двете поколения са отказали работодател заради лични ценности или противоречие в убежденията си.
Едва 6% от Gen Z посочват достигането до ръководна позиция като кариерна цел.
42% от Gen Z и 41% от милениалите смятат, че мениджърите им имат отговорност да създават позитивна и приобщаваща работна култура, но едва 20% смятат, че това се случва в действителност.
Тук можем да направим много важен извод. Вероятно същият онзи бизнесмен, който вярва, че не бива да има граница между работа и личен живот, би затвърдил позицията си, че новите поколения са лишени от амбиция, че са мързеливи или нямат ясни цели.
Всъщност данните потвърждават, че младите хора не отхвърлят амбицията, напротив, те все още търсят смисъл и реализация в работата си, но тук идва голямото НО.
Традиционната представа, че професионалният успех трябва да бъде в центъра на целия им живот е отхвърлена.
Все повече хора осъзнават, че времето е най-ценният им ресурс на Земята. Всички сме тук временно. Годините, които ще прекараме заедно със децата, родителите си, любимите си хора и най-близките си приятели са ограничени.
Денят ни има ограничен брой часове. Понякога искам да намеря време да напиша този или друг текст, но вместо това потъвам в безкрайни часове работа, без да мога да се отлепя от офисния стол.
Резултатът са хронични болки и психически неразположения, тъй като ние човеците не сме създадени да седим на бюро, пред компютър и заключени в офис сгради с карти за ограничен достъп.
Кожата и очите ни имат нужда от светлина, душите ни имат нужда от любов и близост, а телата ни имат нужда да бъдат изтощавани от физически труд, за да бъдат здрави.
В корпорациите има токсични отношения, ни има и прекрасни работливи хора, които заслужават да намерят онова, което търсят.
В семействата ни също има токсични модели на общуване, които си заслужава да бъдат преразгледани. Сливането на тези два свята обаче, рядко би могъл да доведе до нещо добро.
За финал бих искал да ви разкажа една притча, която някога някой ми беше разказал.
Живял някога един мъж. Всеки ден, когато се прибирал от работа, той събирал всичките си мисли, тревоги и проблеми, свързани с работата, в една торба и я оставял до дърво, което било недалеч от къщата му. Едва след това, той влизал вкъщи играел с децата си, обръщал внимание на съпругата си и заспивал спокойно.
На следващия ден, на път за работа, той минавал покрай дървото, взимал си торбата и отивал с нея отново на работа.
