Едно време двете ключови фигури в общността са били тази на попа и на учителя. Благодарение на социализма попът излезе от картинката. Съвременното общество старателно опитва съвсем да изхвърли и фигурата на учителя.
Родители водят децата си с „бръмбари" в детската градина, ученици снимат „шеговити" видеа в клас как обиждат учители, родители обвиняват директори за насилието в училище, учители обвиняват родителите в подслушване и плашат с протести.
Ситуацията прилича на война, в която на учители и родители са се хванали за гушите. Фронтовата им линия са децата, в чието име уж се води войната. Оръжията - записващи устройства и увеличителното стъкло на медиите.
Изненадани ли сте от всичко, което се случва днес? Не би трябвало. Неадекватното отношение към образованието и грижата за децата в последните години дава своите плодове.
Липсата на доверие към институциите - от директора на детската градина или училището, до Министерство на образованието - води до безумни мерки като „бръмбарчета в джобчетата" и сигнали до медиите. Така вместо родителите да адресират реалния проблем с отношението към образованието и грижата за децата им на държавно ниво, насочват гнева си към учителите. Вместо да водят диалог с персонала на учебното заведение, или да изберат друго, което отговаря на изискванията им, родителите предпочитат да извадят „тежката артилерия" на ДАНС и да превърнат детето си в малък Щирлиц.
Късогледото управление на една от най-значимите системи за формирането на човешки капитал създава предпоставка за настройването на всеки срещу всеки.
Демографския срив след 1997 година доведе до затваряне на детски градини. Раздвижването по-късно доведе до криза за места в заведенията и записвания от години по-рано, за да има шанс детето да влезе в детска градина. За сметка на това учителите (сред най-застаряващите в Европа) трябва да се грижат едновременно за тридесетина деца, които да обучават на основни неща, да следят за добруването им през деня и да ги опазят живи и здрави, преди родителите им да си ги вземат вечерта. Много от проблемите нямаше да са на дневен ред, ако един учител отговаряше за 10-15 деца, а не двойно повече.
За мотивация да работят всеки ден на учителите служи постоянната мантра на властта за увеличаване на учителските заплати. Което до момента не е успяло да ги издигне на друго ниво освен на най-ниско платените в Европа. Сигурно са силно мотивирани и от непрекъснатото недоверие на родителите към тях. Не е изненада, че българските деца не се радват на особено добри успехи по успеваемост на международни тестове.
Вместо да разберат, че нежеланието на децата им в по-късен етап да се справят сами на изпити води до нуждата от снабдяване на класните стаи с камери, родителите не разбират защо да няма камери, които да следят с окото на Големия брат как учителят си върши работата. На учителите пък им е писнало да адресират проблеми, на които обещания за отговор идват само преди избори.
Междувременно МОН гръмко прокламира, че ще бори неграмотността и подготвя поредната порция нови държавни образователни стандарти, въпреки че предходните бяха приети преди по-малко от година.
Правителството отново подхвърля идеята за ръст в учителските заплати. И някъде там са децата, които трябва да преминат с бръмбари и камери през системата на образованието, от която да излязат - с или без бръмбари и камери - за да тръгнат на работа и да станат активни членове на обществото и родители, които изпращат децата си на детска градина или училище. Биг Брадър пасти да яде.
