Последният актуален повик на национализма у нас - на оръжие срещу Истанбулската конвенция, която ще накара България да приеме трети пол, хомосексуалните бракове и транссексуални бежанци и ще натрапи на страната поредната порция чужди ценности, заличавайки нашите си собствени.
За същността на самата конвенция и за това дали въобще кара България да признава такива неща, може да се изпише много и вече се е изписало. Дори само от това, че далеч по-консервативни държави като Турция и Полша са я ратифицирали, значи можем да си правим изводите доколко такива "смели" тълкувания на текстовете й са възможни.
В българския език си имаме един много хубав израз за точно такива моменти - "Както дяволът чете евангелието" - да четеш нещо и да го разбираш така, както ти е угодно.
По този начин Истанбулската конвенция се превърна в поредното знаме, което националистите да веят в защита на българските традиции и ценности, заплашени от упадъчни влияния. За какво в нея става дума всъщност и какви са реалните й цели, далеч не е важно.
И именно там е проблемът. Защото освен всичко друго роля на политиците е да образоват населението за важни социални и политически въпроси и да разясняват определени събития като например ратифицирането на голяма международна конвенция на Съвета на Европа. Какво се случва, когато част от политиците решат да бият една голяма аларма за потенциално нашествие на транссексуални бежанци, заложено в документ, който няма нищо общо с това.
Реално скандалът идва от английската дума "gender", преведена на български като "социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете", поради липса на по-точно определение. Именно този превод създаде паника дали случайно България няма да признае трети пол или поне да положи основите на бъдещото му признаванe.
В интерес на истината тук идеята е доста по-различна и засяга по-скоро социалната роля на жените в някои общества и на места, където на тях се гледа по-скоро като на полезен предмет вкъщи. Като тези жени не е задължително да се намират някъде в Близкия изток или Африка. Напротив, съвсем спокойно може да са онези българки, които са подложени на домашно насилие, просто защото все още някой смята, че няма абсолютно нищо лошо в това след вечерната ракия да хвърлиш на жената един пердах - ей така, да си знае.
И конвенцията не споменава абсолютно нищо нито за трети полове, нито за гей бракове. Но е важното да има борба срещу "заплахата".
В такива моменти проблемът става съвсем друг - цялата идея на тази конвенция се подменя, защото част от хората, които са отговорни за това да обясняват политиката на хората, тълкуват по свой си начин нейния текст.
Ясно е, че политкоректността дразни много хора и някои дори виждат в нея тъмни планове за разбиването на обществения морал и подмяната му с друг - чужд. Но опитите да се изкара цялата тази ситуация сякаш още малко ще дойде някой нов, трансджендър еничарин Караибрахим, който (или по-добре която) да въвежда "в правата вяра" всички онези, бранещи българщината люде, са малко прекалени.
Въпросът е, че този национализъм се храни с подобни скандали. Защото ако я няма заплахата от "загубава на традициите", от "войнстващата политкоректност" или от "ордата безродници вътре в държавата", той ще се изпразни от съдържание.
Защото той не залага на любовта към българските ценности, не залага на позитивното в културата, нравите и обичаите. Този национализъм се оповава на враговете, които си създава. А в подобен подход има толкова сила, колкото силен и страшен е врагът. И именно антагонистът обединява и в крайна сметка - носи гласове.
И докато това е така, документи като Истнабулската конвенция ще се четат така, както дяволът чете евангелието.
