Разбиране. Това ни липсваше през 2018-а. Не само в рамките на тези 110 993 кв. км, наречени България, но и по света като цяло.
Забравете за "Ще тръгна на фитнес", "Ще се храня по-добре", "Ще си намеря по-добра работа" или "Най-накрая ще емигрирам". Ако всички заедно се нагърбим с едно и също предизвикателство за 2019-а, то трябва да e за поне малко повече емпатия.
Коледа отмина с обичайните пожелания за здраве, щастие, любов, пари, нови коли, къщи, деца, дипломи, работа, успехи и пр. Колко от нас си пожелаха нещо така простичко като това да разбират Другия по-добре и той/тя да разбира нас?
Разбирателството стои в основата на човешкото общуване. Развивали сме се и продължаваме да се развиваме - като вид, като народи, като общности, като семейства, като индивиди - благодарение на способността да комуникираме с останалите и да търсим пътя напред заедно. Когато спрем да го правим, тогава се обръщаме на 180 градуса и - понякога без да го осъзнаваме - поемаме назад.
2018-а, за голямо съжаление, беше доказателство за това. Светът днес е едно по-малко мирно място от когато и да било през последното десетилетие, показа в средата на годината изследване на Института за икономика и мир. Положението в 71 страни по света се е подобрило, а в други 92 се е влошило. Разяждат ни гранични конфликти и граждански войни, политически репресии и държавници с огромно его.
Продължаваме да обитаваме свят, в който хората са по-свързани отвсякога, но всъщност живеят все по-разделени.
Възможността за мигновен контакт с всичките ни познати се превръща в липса на желание за такъв. В свят с невиждан брой възможности се затваряме в собствените си балони на убеждения, съмнения и страхове, до които не допускаме Другия. Социалните мрежи се използват за сеене на раздор, фалшива информация и оформяне на противостоящи си групи, които понякога са склонни да стигнат до насилие едни срещу други. Делим се (или ни делят) на фили и фоби, вегани и карнисти… Винаги сме "прави", а Другият греши, дори да не сме го изслушали. А при него е същото.
Държавни глави защитават затварянето от света, национализма, протекционизма и недоверието към Другия. Затварят граници, вместо да отварят такива, рушат стари съюзи, вместо да градят нови, планират построяването на стени, вместо да полагат основите на нещо по-смислено и по-добро.
Църквата - институцията, която трябва да обединява вярващите по света - сякаш е в криза. От конфликтите между източноправославни църкви и последиците от глобалната епидемия от сексуално насилие, от които католическата църква вече не може да се крие, до дребни (дребнави?) действия, които гръмовно отекват в ушите на вярващия. Като това свещеник да изгони болно дете от храм, защото вдигало шум.
А вярата извън църквата продължава да е все така мощен разделител, каквато е била векове наред. Страхът от това, че Другият ще се опита да ни наложи своите ценности и нежеланието му да разбере нашите, води до остра реакция - вече няма "Добре дошли!", има "Върнете се там, откъде сте дошли (и по възможност никога не се връщайте)".
Както покойният полски журналист Ришард Капушчински пише в поредицата си от лекции с тема „Другият", сблъсъкът с Другия ще е предизвикателството на XXI век. И макар той да визира най-вече хората от различни култури, това може да се отнася и до отношенията в собствената общност, в квартала и дори семейството. На база своя собствен опит като кореспондент в различни точки по света, Капушчински посочва, че само „доброжелателността към другото същество е тази нагласа, която може да докосне у него струната на човечността".
Но да си доброжелателен е трудно. Да се опиташ да изслушаш някого в свят на крещящо изказани мнения, безприкословна вяра в собствената правота и масово състояние на постоянна разсеяност звучи като най-непреодолимото предизвикателство.
Но всяко предизвикателство – от това да промениш тялото си до това да се изнесеш от старата квартира – започва с първа крачка. От вдигането на дъмбел за пръв път в живота до прибирането на любимите вещи в кашон. За промяната на духа също е нужна първа крачка – едно малко обещание между новогодишните наздравици, гледането на зарята и превъртането с палец на Newsfeed-a в търсене на снимки от новата година на Другия. Защото в една или друга степен все пак ни пука.
Разбиране. Това ни трябва днес, повече от всякога. Разбиране от всеки един от нас за всеки един от нас, защото промяната започва от индивида, нали така? И дори да захвърлим булото на илюзиите, че така можем да променим света, можем поне да променим себе си. А това не е малко.
Аз лично бих пожелал повече съгласие или сговор по въпроса кое е право и кое не. Разбиране има, съгласие няма и няма защото правото е основна категория, при наличието на ограничен ресурс като пространствено времевия континуум, в който съществуваме. Вече станахме много, все повече хора искат повече на базата на това, че някои имат (или взимат) повече, а простата сметка показва, че няма как всички да живеят като средната класа в САЩ и Зап. Европа от края на 90-те. Ако не стигнем до съгласие, изхода е отново война и налагане със сила на нечия правота. Дали ще е със конвенционални оръжия, хибридни или търговски е въпрос на увереност и преценка на базата на това, което считаме за право.
Kenny McCоrmick В една статия за ниско бюджетните превозвачи беше написал, че на който не му харесва си е негов проблем. Ами...проблемите упоментаи от теб са си проблем на този, който ги има, нямат значение на фона на общочовешките.