Българският гняв е специфично нещо. Той е може би най-стабилната национална характеристика.
Толкова силно се е врастнал в телата и умовете ни, че дори сме започнали да го приемаме като единствен начин на изразяване на мнение. Засичат ме с кола - бия. Някаква жена ми свирка с клаксона - вадя я от колата и й набивам плесници. Човек ми прави забележка за паркиране на места за инвалиди - тегля му една в лицето, докато го опръскам със слюнката си и почвам да го псувам, както аз си знам. Пенсионер раздава правосъдие - смачквам му фасона...
Знам, че няма как да е иначе - ако възпитано и кротко, с научни аргументи и езоповски език се опитваме да кажем какво мислим, никой няма да чуе. Уши няма за тая работа - отрязаха ни ги почти на всичките - къде с медии, къде с липса на образование, къде с малки хапки от голямата баница. Пък и в зала, в която се крещи, никой не чува песента на птиците, нали така? Та трябва да се крещи тогава, че тия птици нещо много ще вземат да пеят!
Гневът е като мастилено петно - капва и за секунди се разраства, втъкава се във всичко и го боядисва безвъзвратно.
Българите сме гневен народ. Гневни сме, защото се чувстваме предадени.
Гневни сме, защото двайсет и шест години от единствения ни живот се оказаха въплътени в чужди банкови сметки, бизнес схеми, правителствени игри, войнстваща простащина и откровено крадене.
Гневни сме, защото нямаме нищо - нито бъдеще, нито надежда, нито мечти. Няма с какво да разтоварим гнева си.
Държавата ни абдикира отдавна от задълженията си към нас и даже не си прави труда да си мери публичните приказки.
Нямам как иначе да обясня изказването на премиера ни относно официалното писмо на КРИБ във връзка с убийството на създателя на Модна къща „Агресия".
Това изказване, в което Бойко Борисов метафорично скача на бой на другия самозабравил се български олигарх Кирил Домусчиев, обяснявайки публично как, когато държавата е поддържала хобито му (разбирай, да си строи стадиони и трибуни и да си кани величия да му ги откриват), не се е оплаквал. Демек, „га ги яде тез, общите кифтета на стадиона в Разград под сянката на държавния вертолет, ни рива, а?!"
Честно, аз, ако му бях ПР на Борисов, в този момент щях да се гръмна за зле свършена работа.
Защото току-що шефът ми, дето трябва да е главен отговорник за и пред нацията, на всеослушание си призна, че с парите на данъкоплатците и избирателите си поддържа нечии грандомански хобита. Да, забравих - то тоя стадион е за всички - да спортува народонаселението, да е здраво и читаво, народно добро е това.
В същото време, съвсем от нивото на народняшката си простотия ("Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме"), избраният за умиротворител на нацията агресивно напада същия тоя човек с хобито, насочвайки общественото око към факта, че докато ги раздава така тия възмутителни официални писма, Домусчиев си пече задника на тайландския плаж.
Един вид, на, вижте го, изедника - докато вие копате тука за насъщния и се чудите кого ли ще убият или пребият утре, Домусчиев екзотично си почива.
И народът, понеже само чака за какво да се разгневи, яхва метлите и започва да прави гневни лупинги предимно онлайн. Пък онлайна го знаем - само у нас каквото и да мислиш, както и да си го казал, колкото и да си подготвен и аргументиран, ще те следва такава огромна и безпардонна хейтърска тълпа, че с енергията й спокойно могат за година да се захранят всичките ни домакинства.
Хейтърът е примитивен - той обижда на физическо, сексуално и улично ниво. Типично по гневному - без
мисъл, просто така, заради червенината по бузите и пръските слюнка. И, разбира се, онова тъничко, растящо като трета ръчичка чувство, че си значим, че си важен, че си чут в стаята с крясъците.
На журналистка, дръзнала да пише умни и добре осмислени статии за мюсюлманството и ширещия се екстремизъм, ясно разграничавайки едното от другото, са й пожелавани публично такива неща - на нея и на детето й - че умът ти не разбира как после същите тези хора могат прочувствено да съжаляват за поредното невинно убийство, да постват сладурански видеа с котенца и да споделят призиви за помощ.
Гневът ръфа, дъвче и изяжда наред, защото няма алтернатива. А няма алтернатива, защото е поединичен - всеки от своето си местенце, на своя си екран, някъде там, в сивия си ден между „не искам така да живея" и „държавата е виновна" си се гневи и си се възпалява.
Някаква масова, стабилна зараза, която не води до нищо. Бавна смърт на немислещи и разпенявени хора.
Гневът ни вече няма нито граници, нито срам. Всичко пада под ножа му.
Изложба на Кристо? Дайте да крещим публично колко не сме впечатлени и колко „и аз мога да опаковам нещо си и да стана велик". Е, хайде де, що не го направи, като можеш, а?
Защото гневът така те е схванал, че нямаш никакъв полет на мисълта.
Защото, колкото и да си мислиш, че като беснееш, ръсейки гадости или юмруци, си свободен, ти всъщност си едно здраво залостено в яростта си човече, което се пеняви в космоса.
Смъртта на Дейвид Боуи за малко ни направи по-добри. Някъде за около двайсет и четири часа, когато на стените си в социалните мрежи споделяхме предимно негови парчета и признания колко няма такъв артист, как ни е мъчно и как край вече с музиката такава, каквато беше, да му се не види!
Поредната тъга ни обедини... някак си.
Отстъпихме от ъглите си, в които самотно си лаем един срещу друг, и си потананикахме вкупом части от една величествена музика. Толкова величествена, че на душата да й е срамно да е долна и затова да си мълчи.
Е, мина ни. Убийството на едно осемнайсетгодишно момче, заради тъпа, асфалтова кавга, ни стресна отново. Пак ни стана страшно от това, с което сме се заобиколили, и залаяхме.
И гневът се върна.
Той всъщност не си е и ходил - само малко се беше спихнал покрай тъгата, която умее да омиротворява.
