Нужно ли е да посочваме с пръст хората, донесли зараза от COVID-19, било то в България, в Германия или където и да е по света? Разумният, цивилизован и толерантен отговор е "не". Още повече днес, когато виждаме до какви неконтролируеми последици може да стигне един социален конфликт, основан на цвета на кожата.
Вместо това има по-належащи въпроси, които трябва да застанат на дневен ред. Но е по-удобно и по-лесно да не ги зададем, защото и отговорите са трудни.
Да изтъкваме конкретен човек, "донесъл" зараза някъде, е излишно, а да се акцентира върху расов или етнически признак - направо погрешно. Не само заради опасността да обидим някого заради цвета на кожата, но и заради риска този човек да бъде стигматизиран. Ето защо и Световната здравна организация призова да се запази анонимността на заразоносителите, за да се избегне излишно етикетиране.
Етикетиране, като това с учителките от детската градина в столичния район "Възраждане", които бяха подложени на публичен вербален линч още преди да е ясно носители ли са на вируса, или не са. Техният случай е показателен за това колко лесно раздаваме присъди.
А че не можем да се избавим от желанието за сочене с пръст видяхме и на пресконференция в петък, на която здравният министър Кирил Ананиев намекна кой носи зараза в страната.
"Онези, които заразяват близките си, са наши съграждани, прибиращи се от чужбина за лятото", каза деликатно той. Вероятно като опит да защити мерките като работещи на фона на растящия брой заразени.
Какво изниква в съзнанието, когато говорим за завръщащи се от чужбина гурбетчии, всеки сам да си отговори. Макар и завоалиран, намекът е ясен.
Моделът с изтъкване на виновници, вместо стягане на реда, не е български патент. Премиерът на провинция Северен Рейн-Вестфалия в Германия Армин Лашет обвини българи за това, че са донесли зараза в кланица в страната. С това се оправда, че не облекчаването на мерките там са причина за избухването на нови огнища.
Въпросният премиер все пак признава, че условията на труд и претъпканите квартири, в които са принудени да живеят хората, също са допринесли за големия брой заразени - онези специфични детайли, на които често не се обръща достатъчно внимание.
И именно тук е разковничето - в условията - независимо дали става въпрос за етнически българи, български роми, румънци или каквито и да е хора.
За "модерните роби" в Германия и за лошите им условия на труд и живот не се говори от вчера, а цветът на кожата на някои хора не омаловажава общия проблем, че български граждани избират да бъдат "роби" на Запад, тъй като не намират условия за по-добър живот в собствената си родина.
Не знаем етноса на въпросните работници, за които Лашет говори, но знаем, че не малко етнически малцинства у нас избират именно този живот зад граница. И етносът им не може да е успокоение или оправдание, а червена лампа за бавните обороти, с които върви (или по-скоро стои на едно място) интеграцията на различни общности в България.
Защото коронавирусната епидемия само още веднъж повдигна болезнения въпрос какво направихме, за да подобрим живота им тук или най-малкото да гарантираме общата обществена безопасност чрез по-добра комуникация с тях.
Лошите условия и престорената загриженост за тях са тема предимно когато има политическа изгода да бъдат на дневен ред. Както явно се е случило и в Германия. Тук може и да чухме името на Лашет едва след като той заговори за виновни наши сънародници, но в Германия отдавна се говори, че поглеждал към стола на Меркел.
Но и на родна земя отговорните за мерките предпочитат удобното политическо говорене, което измъква от задълбаване в съществото на проблема. Растящият брой заразени тук се отдава на личната отговорност, а неспазването на мерките сред определени групи хора води до появата на заразата на клъстери, повтарят от щаба неуморно.
Енергията, похабена за това, обаче трябва да се впрегне в друга посока - в дълбаене на проблема защо не успяхме да спрем избухването на тези семейни и квартални огнища. И достигна ли адекватно до тези хора важността на това да спазват тези или онези мерки.
Важно е да се запитаме как помогнахме ние като общество, и те - седящите зад кормилото на държавата (защото обичаме да се делим), да се информират малцинствата за проблема. Успяхме ли дори сега, при наличието на опасна епидемия, да достигнем и разберем онези групи, с които съжителстваме от години, за да им дадем животоопазващи съвети?
А дезинфекцията на ромски квартали от въздуха не звучи сериозно, на фона например на Швеция, където доброволчески отряди раздаваха листовки с информация на съответния език на малцинствените групи, за да са сигурни, че всички са разбрали какво се иска от тях.
Епидемията повдига просто за пореден път въпроса докога ще "влачим" въпросната интеграция и докога тя ще присъства само на хартия или във високопарните предизборни речи? Докога на малцинствата у нас ще се гледа само като на изборен ресурс, "прелъстен и изоставен" веднага след избори?
За съжаление обаче интергацията не ни е силна страна. Съдим за това, виждайки как от "системата", от нашето уж гостоприемно и топлосърдечно общество, редовно изпадат не само етнически малцинства, но и хора с увреждания, ученици с интелектуални затруднения, възрастни хора и т.н.
Изтъкването, че заразата избухва на местата, където е налице лоша хигиена, само насочва излишно вниманието към ромските гета, към бедните домакинства, към маргинализираните групи, вместо да предлага решение.
И не, задължителната предучилищна за 4-годишните не решава проблема с липсващата интеграция, макар корените му наистина да тръгват от ранна детска възраст.
Но отговорите на въпросите горе болят. Не само това - за една позитивна промяна, дали утре, дали след година или дори 10, се изискват много работа и воля. Като за начало на държавно ниво и извън трупащите прах стратегии за интеграция, а едва след това и на гражданско равнище и далеч от оправданието "те не искат".
И точно защото се изискват работа и воля, много по-лесно е да продължаваме да ги подминаваме, а когато има проблем, просто да посочим някого с пръст.
