Неутралитет. Неутралитет. Неутралитет... тази дума се повтаря като мантра от два месеца.
Тя, думата, се превърна в своеобразен мек и дори леко поизгнил домат, с който се замерваме при всеки удобен случай, защото хем не вредим особено на опонента, хем демонстрираме що-годе някаква позиция.
Не осъзнавахме, че да си подмятаме "неутралитета" един на друг си беше лукс, който, подобно на рог на изобилието, все някога се изчерпва.
И именно това се случи - краят на сладката илюзия "неутралитет" дойде ей така, с едно врътване на газовото кранче.
Някъде там из дебрите на Кремъл или някой луксозно обзаведен бункер беше взето решението за спиране на газа, което хем беше очаквано, хем ни изненада неприятно по оня странен начин, по който януарският сняг изненадва Столична община.
Какво ще правим без руското синьо гориво, ще настанат ли батални сцени за брашно, захар и бензин и ще преживеем ли нова Виденова зима са теми на друг разговор.
Важното е, че една илюзия беше разбита на пух и прах, бързо, безпощадно и без много церемонене, и тя е, че можеш да си неутрален и дори леко равнодушен на фона на военен конфликт, който бушува на по-малко от 600 километра от България.
Че можеш да си затвориш очите, да застанеш в поза "Лотос" и да баеш под носа си: "Оммм, неутралитет, оммм...".
Това спокойствие, разбира се, си има съвсем логично обяснение - за щастие България вече години наред води мирен живот, който обаче за добро или лошо ни унесе, а после напълно ни приспа, и сега идва неприятно и жестоко събуждане.
Ако има хубава новина на фона на кланета, сринати до основи градове и потоци от бежанци, то тя е, че този път всички се събуждаме едновременно - и властимащите, и обикновените граждани.
Правителството на Кирил Петков осъзна, че бездействието му се набива на очи на европейските и натовските ни партньори, и предприе малко нескопосано, но все пак красноречиво пътуване до Киев.
Преди това на брифинг и Петков, и Василев заеха категорична позиция, че не подкрепят агресора в лицето на Русия, а даже и Корнелия Нинова изненадващо заговори за "нюансиране" в позицията на левицата.
През това време ние, редовите граждани, се събудихме с новината за спрения газ и осъзнахме, че вече няма "50 нюанса сиво" в цялата тази ситуация и че Русия може и да ни обича, може и да не ни обича, но със сигурност упражнява страстта си към BDSM доста активно и не ни оставя избор, освен да заемем страна.
Като пореден и може би финален пирон в ковчега на неутралността дойдоха и слуховете, че България изнася оръжие за Украйна през трети държави и че на летище София обикаля един Ан-124, пък току хвърчи до Полша и се връща.
"И стана безпощадно ясно: неутралитетът бе - и отлетя", ако можем да перифразираме поета Александър Блок.
В свят, в който всяка информация е на един клик разстояние, а планетата Земя вече е едно глобално и доста разградено село, да се говори, че можеш да поддържаш неутрална позиция и да се правиш, че нищо не се случва, вече граничи с абсурд.
Динамиката на събитията просто няма да ни остави да сме безучастни зрители, които никой не закача, докато те си седят край тъча със семки в ръка.
Много ни се искаше съдбата да ни позволи да сме тези кротки наблюдаващи, но събитията от последните месец и особено дни доказват недвусмислено, че това няма как да се случи - нито сега, нито занапред.
И няма никакво значение какво ще си кажат Кирил Петков и Володимир Зеленски в Киев, нито пък какъв отговор ще дойде от левицата и "Възраждане", защото решението за военна помощ ще се гласува по възможно най-демократичния начин - в пленарна зала.
От значение е ние окончателно да отворим очи от вече споменатия сладък сън и да осъзнаем, че живеем във времена, които няма да оставят нас самите неутрални.
А каква позиция ще заемем след пробуждането и осъзнаването - е, тук вече сам си преценява кое е морално. Или преценя, ако желаете...
