Лейм лятото свърши и последните канцерогенни ултравиолетови лъчи на гигантския жълт диск останаха в хашишовата мъгла на спомените от епик морето на Синеморец, което си сготвихме с Наталия Z, Виановски, Мишо фон Иванов, Ана-Александра, Жоро Ленин и неговия прелестен мопс Шопенхауер в първите дни на сюрреалистичния септември.
Беше ултимативно потапяне в паралелна и примитивна реалност, далече от урбанистичния хаос и джаза на улица "Шишман", но целият този летен контекст не ми понася.
Твърде много хора с прякори на тестени продукти - кифли с изкуствен тен и хирургически хиперболизирани видоизменени потни жлези. Или пък онези гротескни фармацевтични експерименти, познати като батки, развалящи естетическия баланс край морето, а дори и в центъра на София.
Толкова много плът и пот - мейнстрийм оргия за банални консуматори, които искат да манифестират тъжното обстоятелство, че целият им жалък живот се върти около посещенията във фитнес залата.
Мисля да напиша поема за несимпатичния упадък на модерните млади хора в България, отчаяно хванали се за своите малки и незначитени субкултури, ограничени и провинциални по природа.
Ще представя произведението на "Поетики", където блеснах миналата година с интимен, но въздействащ стих за чугуненото очарование на прегорелите стари руски тенджери. Ех...
Но сега зимата е зад ъгъла - иронична, автентична с аромат на ром, канела и с обещанието за нежна снежна пудра.
Зимата стимулира въобръжението ми и то прелита над епичното разнообразие от дрехи и аксесоари, които отличават личността и разделят индивидуалността от вулгарното консуматорско мейнстрийм стадо.
Единствено няма да ми се виждат новите татуировки, но идеални неща няма. Съвършена е само непубликуваната никога поезия на вечно пияният просяк на ул. "Гладстон", който ние наричаме Джото.
Той е велик и недостижим, прекалено талантлив и гениален, за да бъде разпознат от масата.
Има нещо мистично в начина, по който се клатушка по павираните улици в центъра и крещи на хората своите парчета мъдрост. Той ще остане неразбран и незабелязан за всички, освен за нас.
С Наталия Z смятаме да направим ъндърграунд филм за него и да се класираме за зимния фестивал на авангардното кино в Ротердам.
Ето защо обичам този период от годината.
Трябват ми поне две седмици на екстремна, фокусирана и педантична подготовка за посрещането на най-автентичния климатичен сезон.
И сега - за разлика от лятото, когато организирахме креативни открити фестивали за без пари и пиехме бири в пластмасови опаковки пред НАТФИЗ и Народния - сега аз разполагам и с бюджет.
Майка ми, която от години живее и работи в Лондон, се разведе с втория си съпруг - богат магазинер от арабски произход, но със светски разбирания. Тягостните им, кошмарни отношения приключиха по юридически скучно и банално. Жената получи сладка издръжка и ми изпрати 9435 лева за зимата. 94 столевки и малко чейндж, които ще превърна в поезия от преживявания, дух и материя.
Финикийските знаци са циничен инструмент на преходното щастие, необходимо зло, което ще изчезне след перфектната буря от духовно ню ейдж осъзнаване и социо-икономически анархо-метеж.
Човечеството трябва да се осъзнае, но засега сме много малко ала се борим истински. Автентично. Не искам да казвам героично защото ми звучи твърде възрожденски.
Но дотогава ще трябва да си ползвам дебитните и кредитни карти.
А и зимната ми подготовка не ще да е евтина като поведението на Наталия Z миналия четвъртък на нео гръндж ивента, който създадохме на буржоазния таван на Жоро Ленин. Кучката се напи с маргарити и шотове йегер и изхвърли ироничния му мопс Шопенхауер през прозореца.
Кучето захапа и разкъса екстравагантната гривна, която Наталия си беше взела от фестивала на фалическото изкуство в Гданск, а тя реши да го накаже с летален полет през разкошния френски прозорец на Жоро Ленин. Всички обичахме това куче.
Както и да е. Шопенхауер сигурно се е преродил в тялото на някое борбено новородено, което след години ще поведе автентичната ню ейдж революция.
Да се върнем на дрехите и аксесоарите.
Парите са мръсна работа, но якетата на Starter не ги подаряват. Все още. Трябва ми поне едно, старото се скъса. Дънките и панталоните на A.P.C изобщо не се обсъждат, те са императив.
Артистичните, бохемски жилетки и връхни дрехи на OAК съм си ги избрал още през април когато имах само шест лева за хималайски чай и овесена бисквитка.
С шаловете на Pendelton ще обикалям "Шишман" и ще се чувствам като в Бруклин - нуждая се от поне четири.
Няколко шапки на Acne са перфектен комплимент към останалите зимни аксесоари и предричам, че новите иронични тениски на The Mountain, които съм си селектирал, ще бъдат чудовищен хит на фестивала в Ротердам, където с Наталия Z със сигурност ще се класираме с филма за гениалния клошар от "Гладстон" Джото.
Само да го направим. Ще трябва да стопля отношенията между Нат и Жоро Ленин, който още и се сърди за инцидента с мопса Шопенхауер.
Новите колекции на Vintage, Vans, Keds и Jeremy Scot ще превърнат парите от издръжката на мама в стилистичен триумф.
Една седмица ми трябва само, за да калибровам сложната механика на взаимоотношения между дрехите и ботушите и кецовете, които планирам да превърна в свое притежание.
Тялото ми ще се чувства добре. Новият мастилен шедьовър, който правя зад лявата лопатка ще оцени текстилните си закрилници. Татуирам си древен индийски демон, който видях в някакъв страхотен тричасов авангарден филм от Шри Ланка. Задължително да го гледам пак през зимата.
Забравих как се казва, но ще го издиря и ще го включа в студената си селекция от шедьоври на Вендерс, Фасбиндер и Анди Уорхол. Към микса прибавям унгарско кино, чилийски видео арт
и съм готов за една автентична зима.
Единственото нещо, което ще ми липсва е Шопенхауер, подскачащ и радващ се на първия сняг. Ех... Шибаната Наталия Z. Морален отпадък е, но я обичам.
Обичам я като зимата - студена, безразлична и харизматична.
