"Казах на Ван Дайк, че размерът няма значение и го предизвиках на бой"

За година и половина като футболист на Ливърпул Върджил ван Дайк си спечели световно признание. Холандецът бе избран за най-добрият играч на сезон 2018/19 от УЕФА и е с огромни шансове да получи "Златната топка".

Преди осем години Ван Дайк дебютира за Грьонинген, а тогава в отбора играеше и настоящият лидер на Аякс Душан Тадич, Тим Матавдж (сега нападател на Витес), Андреас Гранквист, а също и атакуващият полузащитник Нораир Мамедов.

Последният е арменец с азербайджански корени. Нораир не помни родното си село Карахундж (на самата граница с Азербайджан), тъй като семейството се премества в Холандия, когато е още съвсем малък. Там Нораир прекара цялата си кариера с изключение на кратък престой в Алашкерт.

През 2013 г. Нораир получи повиквателна за арменския национален, заради което реши да промени името си на Асланян. "Всъщност нищо не съм променил, мога да избирам от две имена. Не беше заради националния отбор - обяснява Нораир. - Просто съпругата ми, арменка, носи фамилията Асланян и реших, че ще го прибавя. Като дете играех за Холандия само защото дотогава не ме бяха викали в Армения. Но исках да играя за страната, в която съм роден."

В началото Мамедов-Асланян блесна във Вендам, а след това премина в Камбур, въпреки че притежаваше качества да играе във всеки топ клуб в страната. "Започнах пътя си в ПСВ и всеки ден се срещах с Кежман, Ван Нистелрой и Робен. Искаха да ме оставят там, но нещо се обърка с документите. За щастие ПСВ има отлична връзка с Грьонинген, откакто взеха Робен, и ме посъветваха да отида там. А и живеех наблизо и не беше необходимо да пътувам до Айндховен. Проблемите ми с документите не бяха решени в продължение на година и останах в клуба", разказва футболистът.

Но най-интересната част от разказа му е за прекараното време с Ван Дайк.

"Основният ми спомен за Върджил е ръстът му - казва Мамедов. - Беше толкова здрав, колкото и сега. До 19-годишна възраст вече беше около два метра и теглото му също беше доста прилично за тийнейджър. Но физиката не е чак толкова определяща в юношеските години. Никога не съм вярвал, че Ван Дайк ще стане един от най-великите в света и ще постигне толкова много. Мисля, че самият той не е вярвал.

Спомням си, че веднъж бяхме заедно във фитнеса с Върджил и Леандро Бакуна, който сега е в Кардиф. Разговаряхме на тема физика, а аз съм значително по-дребен от Ван Дайк. Но му казах: "Размерът няма значение, човече. Искаш ли да ти го докажа? Нека се с​​бием. Ще видиш кой е по-силен." Ван Дайк се нави: "Наистина ли? Никога няма да ме победиш!". "Нека да се пробваме", отговорих аз. Е, повалих го! Не като Хабиб, а по-скоро като шега и кой ще се предаде пръв. Върджил не очакваше това. "Явно умееш не само да тичаш", констатира той.

Ван Дайк вече е непоколебим, вкарва голове и е доста бърз. В Грьонинген беше по-бавен и не толкова събран. Във всичко оттогава той стана по-добър, достигна недостижимо ниво. Той е уравновесен, лидер и решава мачове. И по характер стана по-зрял, но, както се вижда от интервютата му, той си остава обикновен човек - както и в Грьонинген. Винаги беше фокусиран върху футбола и рядко се забавляваше със съотборници и с приятели. По това ми прилича на Хенрик Мхитарян, с когото се познавам от националния отбор.

Когато Върджил пристигна при нас от Вилем II, беше още новобранец и седеше резерва. Виждах, че това го вбесява и говорехме по темата. Случвало се е аз да играя, а той - не. Но след няколко месеца Ван Дайк се адаптира и спечели доверието на треньора. Половин година по-късно вече беше тотално различен.

Спомням си много добре финала на сезон 2010/11. Играхме в плейофите за Лига Европа с Ден Хааг. В Хага Ван Дайк излезе след почивка и допуснахме четири гола за половин час. Загубихме с 1:5. Бяхме сигурни, че във втория мач ще бъде още по-трудно, тъй като срещу нас излизаше Дмитрий Булкин. На Ван Дайк беше поверено да го пази. Той беше толкова огромен, че успя да го спре. Но до почивката резултатът беше 1:1 и трябваше да натискаме.

През второто полувреме Ван Дайк започна да се включва в атака - както на тренировките - и вкара два. Стигнахме до 5:1, но загубихме след дузпи. Върджил беше сменен в края.

Ван Дайк никога не се притесняваше от никого и от нищо. Не беше от скромните и мълчаливите. Той беше позитивен, шегуваше се, слушаше постоянно музика и пускаше и в съблекалнята. Основно хип-хоп и рап. На тренировките ходехме с велосипеди, а след това карахме из града.

Живеех в мой апартамент, но обикновено клубът осигуряваше на играчите жилища - включително и на Ван Дайк. Неведнъж съм ходил у тях. Той споделяше апартамента с още две момчета. Дори ходехме заедно на ресторант, а веднъж-два пъти месечно си позволявахме McDonald's. Но всичко беше в нормалните граници. Обикновено Върджил предпочиташе здравословната храна."

През 2011 г. Ван Дайк вижда смъртта в очите. Първо апендицит, а след него перитонит и бъбречна инфекция. "Беше ужасно преживяване. За първи път в живота ми футболът не означаваше нищо за мен. С мама се молехме на Бог и се опитвахме да предвидим различните сценарии. Спомням си как лежах в леглото. Виждах само тръби и жици по тялото си. Бях като развалина", спомня си Ван Дайк.

По това време Асланян вече беше заминал за Цволе, но поддържаше връзка с бившия си съотборник. "Белята стана голяма, защото Върджил не беше откаран навреме в болницата. А в такива случаи е лесно да се стигне до смъртоносна инфекция. Ван Дайк имаше късмет. Пишехме си, а аз бях ужасно притеснен. "Какво да направя? Да дойда при теб?".

След няколко години изпитах върху себе си какво е преживял той. В Алмере ми се случи почти същото. Спомних си за Ван Дайк и го попитах: "Какво трябва да направя след операцията, за да се върна към футбола възможно най-бързо? Колко време ти отне?" Върджил ми обясни "Това е сериозно нещо, но не се тревожи. Почини, не бързай." Това беше през май, а през август вече играех, както преди."

Изключително любопитно нещо от кариерата на звездата е, че е бил близо до трансфер в Русия. С физиката си впечатлява Краснодар, но от клуба смятат, че три милиона евро са търде много за неизвестен футболист и взимат партньора му в отбраната на Грьонинген - Андрес Гранквист. Шведът игра пет години в Русия и дори стана капитан на тима.

"Не помня Върджил да ми е споменавал за Краснодар. Мисля, че и до него не е достигнала тази информация - смята Асланян. - Не ми е споделял мечтите си и неща от сорта, че се сънува като звезда във Висшата лига. Гранквист, разбира се, беше по-опитен от нас. Страхотен защитник."

В крайна сметка Ван Дайк премина от Грьонинген в Селтик, което го изстреля в друга орбита, а днес огромната холандска звезда гравитира около "Златната топка".

Новините

Най-четените