Не е нужно да го познаваш, за да знаеш, че е дързък – чете се в очите му. Приятелите му казват, че е сбъднал американската мечта, а той – че тепърва има мечти, които да реализира. Върховете, които иска да покори, нямат край.
Няма край и желанието му да промени нещата, които не харесва. Както и да брани това, което притежава. А едно от най-ценните му притежания е, че живее живота, който винаги е искал да има. Че е независим.
Говори уверено и със самочувствие. Може би малко краен, но винаги директен. Снажен, атлетичен и респектиращ. От онзи тип хора, които никога не остават незабелязани и още с влизането си в стаята карат всички да се обърнат и детайлно да запомнят не само външния му вид, но и силното първоначално впечатление, което той оставя.
През 2005 г. Даниел Христов решава, че завинаги ще напусне България и тръгва за САЩ със съдийската си свирка, картоните си, дипломата си от НСА, малко дрехи и 2000 долара. 12 години по-късно е сред най-уважаваните треньори в състезаващия се в MLS футболен отбор New England Revolution, а сълзите от сбогуването с родината преди толкова време са само смътен спомен, избледняващ с всеки изминал ден заради постигнатите успехи зад граница.
Пътят към щастието, както ще ви каже и Даниел, не само е дълъг и изпълнен с неочаквани капани, но и засеян с предателства, разочарования, гняв и чувство за безизходица. Любовта към футбола обаче е по-силна от всичко, а и нали няма искра без търкания?
Всичко започва с мача ЦСКА – Ливърпул, 1982 г.
„Баща ми беше съдия и обичаше футбола. След като проходих, той ми хвърли топката и каза да я ритам с левия крак. И до ден днешен имам убийствен ляв крак – не пропуска да отчете треньорът. – В момента, в който ме заведе на стадиона в София, за да гледам ЦСКА – Ливърпул (2:0), за мен футболът стана моят живот.“
Въпреки желанието му да къса мрежи с клиничния си крак Христов става… вратар:
„Исках да бъда нападател. Вкарвах винаги най-много голове, когато играех на улицата или в училище, имах нюх и се пласирах добре. Бележех от всяка ситуация. Нямахме обаче вратар, а там се справях по-добре от всички. Бях висок и бърз, усещах винаги къде да застана и кога да изляза напред, играех силно и с краката. И така ме сложиха на вратата.“
Животът на Христов продължава да му предлага всевъзможни пречки и обрати, а за една грешка още съжалява – влиза в спортно училище със специалност „Волейбол“. Толкова време по-късно треньорът още нарича решението „абсурдно“: „Така се случи, че когато трябваше да вляза в спортното училище, нямаше свободни места и другият вариант бе гимназия, а това за мен беше равно на смърт.“
Волейболът слага край на мечтата му да бъде професионален футболист и дава начало на част от житейския му път, която е по-сложна и от „Отмъщението на Рубик“. Даниел става полицай и футболен съдия. От този момент кариерата му започва да се развива стремглаво нагоре – той бързо става водещ рефер в Монтанската съдийска колегия и главен методист. Започва да учи в Националната спортна академия, но на хоризонта се задава поредното препятствие.
„Сблъсках се стотици пъти с шуробаджанащината и видях колко лошо се управлява футболът в България. Затова реших че по-скоро ще рискувам да съм просяк в чужбина, отколкото да се оставя да ме пречупят и да се предам. Беше страшно трудно и тежко. Трябваше да си изкарвам прехраната с неща, които не са за мен, но нямах избор. България не беше опция и никога не съм искал да се върна. Много често очите ми са били пълни със сълзи, а сърцето ми се е късало, но пътят бе напред и нагоре. Завистта, злобата и корупцията в България ме направиха по-силен.“
На 33-годишна възраст Даниел Христов поема към САЩ с почти никакви пари, една свирка, картоните си и диплома от НСА. Но в багажа си носи тонове кураж, талант и готовност да рискува всичко, стига да се реализира.
„Беше трудно – без пари, без език, без работа, дом и приятели. На летището ме питаха какво ще правя и казах, че ще уча нацията на футбол. Дойдох в САЩ при приятел и съотборник от отбора на Монтана, който беше ляв защитник – Драгомир Първанов-Драго. Започнах от най-ниското ниво, никой не знаеше кой съм и откъде идвам. След 3 години вече бях в топ 5 на съдиите в щата Масачузетс“, разказва Христов.
Даниел работи още като помощник-треньор и технически директор на Mass United FC в продължение на близо 2 години и още година е старши-треньор на Greater Lowell United FC. След пребиваването в по-ниските дивизии идва и подаръкът на съдбата.
„С един приятел, който е съдия, бяхме заедно на мач и ми каза че New England Revolution търси треньори за академията. Те вече ме познаваха, защото им бях свирил много мачове, така че ме викнаха на интервю и когато ме видяха, всички много се зарадваха, че съм поел по треньорската пътека. Наблюдаваха ме как работя 1-2 месеца, след което ме викнаха в офиса на стадиона и официално подписах всички документи януари 2014 г.“
Така започва най-хубавата част от приказката на Даниел Христов – тази, в която обира плодовете на дългогодишни усилия и непрестанна борба. А отчаяният мъж на летището в София вече е успял треньор в един от най-големите клубове зад Океана и баща на 4 деца. Щастлив, но и амбициран повече от всякога.
Уверен в бъдещето си, носещ своето послание: „Целите ми стигат небето!“, но и предупреждение към всички млади хора, които искат да се занимават с неговата професия: „Обречени сте в България, няма да бъдете никога самите себе си.“
