„Щом кацнахме в София, едно от децата ми каза: „Тренер, не мога да повярвам, че тази нощ няма да чувам изстрели“.
Историята, която ни разказва мексиканският наставник Мартин Даниел Копто Гарсия е стряскаща. Той, заедно с колегата си Улисес Реса Ареола, тези дни бе в България начело на футболен отбор от деца в неравностойно положение, който представяше Мексико във второто издание на Световна купа SATUC. Възпитаниците му са още хлапета – родени между 2003 и 2006 година. Хлапета са, но само на възраст. Абсолютно всяко от тях е преживяло драми за по два живота.
„Нито едно от момчетата не е селектирано по футболни критерии. Те са в отбора заради доброто си поведение или защото са показали поне някакво желание да се променят.
Това са деца от улицата, превърнати от най-малка възраст в наркомани, гангстери и крадци. Нямат семейства или пък родителите им са ги оставили на произвола. Нарочно са вкарвани в банди. Впоследствие социални организации са ги рекрутирали и са им дали шанс да се променят – като ходят на училище, като се лекуват или просто като спортуват. Момчетата, които са в България, са показали развитие и това е тяхната награда“, разказва Копто Гарсия.
Мексико дойде у нас на мондиала с 8 момчета, избрани сред хиляди. По нищо не личи, че животът им е безкраен кошмар. Изглеждат щастливи, спокойни и свободни. Играят с неподправена страст за родината си, която им е предложила още от първата глътка въздух само страдания и лишения. „Уно, дос, трес, Мехикоооо!“ – преди всеки мач се надъхват, сякаш излизат пред 100 хиляди на „Ацтека“.
Същият блясък има в очите на всяко дете на турнира. Участват предимно отбори от Африка, Близкия изток и Азия. Европейските представители са само два – България и Босна и Херцеговина.
Повечето деца не са виждали мол, не са спали никога в хотел. За тях седмицата на българска земя е като кацане на друга планета.
Мустафа и Хюсеин са братя от Афганистан. Дошли са у нас със семейството си преди година и половина, бягайки от войната. Мустафа е на 15, Хюсеин – на 16. Говорят сносно български и играят за „Конкордия“ – футболен отбор на едноименната фондация, която подпомага подрастващи от уязвими общности и бежанци. Двамата попадат случайно на Световна купа SATUC – привикани са, за да попълнят бройката в състава на Перу.
Перуанчетата са само четири – половината отбор не успява да замине заради проблеми с паспортите. Три пъти са ходили на летището в Лима с надеждата да отпътуват за България, но така и не успяват. Изхарчват последните си пари за такси и билети.
След като научават, че няма да заминат, не излизат от стаите си в продължение на дни. Отказват да се хранят от мъка.
До последно треньорът Лоренсо Енрике Агире се колебае дали да отпътува с останалите четирима. Една вечер сяда и записва видео-послание на телефона си до тези, на които е забранено да пътуват. Обещава им, че отборът ще играе за тях и ще представи Перу достойно. „Сърцето ми се късаше. Аз съм от Каяо – един от индустриалните квартали на Лима, в който хората живеят в крайна бедност. Там децата се раждат обречени. Влизат в някоя банда, стават „мулета“ или наркопласьори. Собственоръчно съм ги дърпал от улицата, за да им дам шанс за друг живот. Много пъти са ме пребивали, плашили са ме с оръжия, защото за гангстерите тези деца са просто работна ръка“, смразява с разказа си Агире. 68-годишният дядо е единственият, който е показал, че му пука за тези малчугани. През целия им живот.
Смесеният перуано-афганистански тим играе смело, но след 1:1 с Камбоджа и 3:6 срещу Босна и Херцеговина отпада още в предварителната група. Личи си, че Мустафа и Хюсеин не могат да се отпуснат. Година и половина, след като са дошли у нас, светът продължава да ги плаши. Трудно се доверяват на неочакваните си съотборници, които за първи път са напуснали границите на родната си Лима. Почти не си говорят – заради езиковата бариера. В последния ден от надпреварата обаче Перу-Афганистан получава неочакван шанс за поправка: организиран е блиц-турнир за тимовете, които не са успяли да влязат в битката за медалите. Сборният състав печели четири мача поред и се класира за финала, където драматично губи от Сирия. Радват се така, сякаш са спечелили основния турнир.
Световната купа SATUC е неофициално световно първенство, организирано от фондацията на катарската принцеса Шейха Ал-Тани и Българския футболен съюз.
Мачовете се играят на модерната футболна база в Бояна, а отборите са настанени в луксозен хотел в София. На децата не им липсва нищо – обградени са с грижи и внимание. В „празните“ от мачове дни се организират масови посещения на търговски центрове и плувни комплекси. Спретва се и мини-състезание по картинг. Става истински празник. Всичко е както трябва. Всичко, освен едно – децата ще трябва да си тръгнат.
„От България ще се върнат директно в бежанския лагер край Кайро. Живеят там от дълго време и не е ясно кога ще се върнат в родината си. Избягали са от войната, родителите на повечето са загинали“, разказва Халед Атиа Али Абутира. Той е от Египет, но е треньор на тима на Сирия, съставен от деца-бежанци. В техния лагер са настанени 300 хиляди души, които живеят на ръба на оцеляването. Момчетата, които са тук, не искат да има утре.
Както и тези от Камерун. Те са сред най-малките – преди Световната купа SATUC, местният организационен комитет е поставил възрастова граница от 14 години за участниците в отбора. Кандидатите са хиляди, предимно от най-бедните и изостанали провинции. След предварителни пресявки, за България заминават само 8 деца. „Те са влюбени във вашата страна. Не искат да се връщат, защото виждат, че животът им може да е друг. Тук имат всичко, за което някога са мечтали“, казва треньорът им Уолис Нгое-Лобе, който не спира да ги овиква край тъчлинията по време на мачовете. След тях им говори като баща.
Купата печели Нигерия – категорично най-силният отбор, който изпитва трудности само в полуфинала срещу България.
Звездата е 15-годишният Усман Хосеини, чиито движения по терена напомнят на „танца“ на Джей Джей Окоча.
Усман грабва трофея за голмайстор и най-добър футболист на турнира. По всеобщо мнение има всички качества да играе във водещ отбор от „А“ група. Няма обаче кой да го види – нито един роден клуб не изпрати свой представител на турнира.
Ако се беше случило, животът на Усман, щеше да се промени. Това вероятно все пак ще се случи – заради страхотните му футболни качества. За останалите обаче надеждата е малка. За повечето – никаква. Индонезия, Ирак, Сирия, Босна и Херцеговина, Либерия, Камерун, Перу, Нигерия, Мексико, Камбоджа и Мароко ще посрещнат пратениците си на Световна купа SATUC със същата озъбена реалност, която ги изпрати тук.
