Изчезващ вид

Наближава края на годината, а с него неизбежно идва времето на анкетите и допитванията. И както всяка година ще започне едно тюхкане и подпитване кой и защо. Не само когато трябва да бъде избран №1 при спортистите, но и най-добрият при треньорите.

В последните години номинираните и тук обичайно са едни и същи, рядко някой успява да разчупи статуквото. Успешните наставници също се оказват изчезващ вид, както и успешните ни спортисти.

„Аз лично не бих се наел да работя в родината", отсече преди месеци не друт, а капитанът на волейболните национали Владимир Николов.

Къде е причината?

Проблемите започват още от обучението и лицензирането. Разрешителните за работа във футбола раздава треньорската школа към БФС.

Към днешна дата с най-високия - PRO разполагат над 100 души. Изискванията, за да получиш такъв обаче не са чак толкова сериозни, поне ако се вярва на „Правилник за дейността на треньорската школа по футбол към БФС".

Най-важното е преди това съответния кандидат да е получил лиценз А. А за него дори не се изисква диплома за висше образование. В последните години все по-често се допуска и заобикаляне на правилата. Който няма ценз за треньор става спортен директор, а треньорът нарежда конусите на тренировката.

В баскетбола, волейбола, борбата, ледените спортове, леката атлетика ситуацията изглежда малко по-розова. Там поне треньорите може и да имат диплома за висшист, тъй като се разчита най-вече на кадрите от Националната спортна академия.

Във факултета са обособени 7 катедри: "Теория на спорта", "Борба и джудо", "Технически и ледени спортове", "Мениджмънт на спорта", "Футбол и тенис", "Тежка атлетика, бокс, фехтовка и спорт за всички" и "Физиология и биохимия". Лицензите обаче са непознато понятие, което също е причина за недобрите резултати.

В другите страни ситуацията е точно обратната. В Италия, например, всеки който е решил да става треньор по волейбол, дори да е в най-долните дивизии като В и С е длъжен да има лиценз. Който се подновява всяка година след посещаване на определен брой лекции. Ако не си го направил - губиш разрешителното си и нямаш право да работиш.

„В Турция имат пет нива - за всяко ниво 3 години. За старши треньор трябва да си четвърто ниво - значи 12 години трябва да си работил. Има обаче и друго, че местните национални състезатели с над 200 мача получават веднага права", разказва бившият волейболен национал Пламен Константинов, който от този сезон ще води отбор от Анкара.

Веднъж придобили все пак диплома или лиценз проблем пред родните треньори си остава самоусъвършенстването. Ако искаш да си в час с новите тенденции си остава изцяло твоя грижа. В повечето случаи това означава курсове и семинари на Запад. Просто защото у нас, особено извън футбола, такива няма. Изключенията са малко.

Лоши са и условията, при които работят треньорите в България. Залите са студени, особено през зимата, отборите (в повечето случаи) и индивидуалните състезатели не разполагат с нормална екипировка, няма достатъчно уреди за работа по отношение на физиката, средствата за възстановяване също липсват. Много малко от футболните клубове имат качествени терени - не само за представителния тим, но и за школите.

Няма я и перспективата. Естествената пирамида предполага след работа в школата, най-добрите да получат шанс за изява в първия състав. У нас обаче подобно нещо е истинска химера.

Президентите и спонсорите искат бързи резултати и нямат търпение да чакат някой млад специалист да се развие и да започне да постига такива. Затова повечето наемат утвърдени вече специалисти или чужденци, а младите потъват в забвение или търсят спасение навън.

Примери колкото искаш - като се започне от последния с националния отбор по футбол и Лотар Матеус, следват волейболистите водени от Силвано Пранди, баскетболния шампион Лукойл, начело, на който е сърбин и още, и още.

В повечето случаи у нас се работи и за мизерни пари. Средното възнаграждение в школите не надвишава 1000 лева, но това само във футбола. В останалите спортове картинката е още по-мрачна.В представителните тимове картинката също не е розова.

И не на последно място - липсата на респект от състезателите към треньора.

„Много пъти съм казвал мнението си, че в България има доста опитни и можещи специалисти. Но в същото време съм против начело на националния отбор да застава българин. Родните играчи нямат респект от нашите треньори. Затова най-доброто решение е наставник на националния тим да бъде чужденец", отсича един от най-опитните ни баскетболисти Хрисимир Димитров.

„Проблемът е, че в България има липса на треньорски кадри", отсече преди седмици и президентът Борислав Михайлов. Същото се чува и от още доста страни. Никой обаче не е предложил разрешение на проблема. А докато това не стане треньорите у нас ще бъдат все по-изчезващ вид.

Новините

Най-четените