През януари 2019 г. Нико Йенарис върна своя британски паспорт, премести се в Пекин и стана натурализиран китайски гражданин.
На 26-годишна възраст, той прие ново име и оттогава се казва Ли Ке.
През детството си в Източен Лондон, Йенарис има може би най-британската от всички момчешки мечти: да стане футболна звезда. Дете на баща кипърец и майка китайка, той започва обещаващо и още 7-годишен става част от академията на Арсенал. Поредица от контузии обаче го лишават от престижна стипендия и го запращат към ниските нива на английския футбол, затова той решава да търси друг път пред себе си: Китай.
По-рано тази година Нико Йенарис подписа с Пекин Синобо Гуоан - клуб, който сега струва повече от италианския Милан. Едва месеци трябваха на Йенарис, за да стане първият натурализиран играч с гол в китайската Суперлига и с мач за националния тим.
Този случай обаче не е единствен.
През януари Джон Ху Саетер, който също има майка китайка, се отказа от норвежкия си паспорт, за да стане китаец и да заиграе в Пекин Гуоан. Към него и Йенарис могат да се присъединят още футболисти, които даже нямат никаква китайска кръв.
Двама бразилци и един португалец очакват да станат национали на Китай навреме за Мондиал 2022 в Катар. Според правилата, те имат правото да играят за страната, след като пет години са пребивавали там. А решението им е показателно както за увеличаващата се значимост на китайския паспорт, така и за примамливите доходи в китайския спорт.
Такива случаи обаче са предизвикателство за националистическите настроения в страната и публично повдигат въпроса за китайската идентичност.
Първият шведски футболист в Китай Пеле Бльом заиграва в страната през 1995 г., когато професионалният футбол там е едва в третата си година. Шведът не пази добри спомени нито от нивото на професионализъм на футболистите, нито от отношението на местните към чужденците, нито от цялостния живот в държавата и затова я напуска само след една година.
Близо четвърт век по-късно, с какво е толкова различна ситуацията в китайския футбол?
През лятото на 2008 г. Пекин вложи вцепеняващите 40 млрд. долара за най-скъпите Олимпийски игри в историята. Китайските атлети спечелиха 51 златни медала на игрите, повече от всяка друга страна, а Китай вече беше третата най-голяма икономика в света след Япония и САЩ.
Посланието към света беше кристално ясно: с процъфтяваща икономика и все повече политическо и културно влияние, Китай вече е част от глобалната суперлига. Но това не променяше факта, че състоянието на футбола продължаваше да не е добро.
След като дебютира на Световно първенство през 2002 г., Китай така и не успяваше да се завърне на най-големия футболен форум, националният тим беше извън първите 100 в света в ранглистата на ФИФА, а в първенството уговорените мачове и корупцията бяха толкова разпространени, че беше учреден специален комитет по етика, който да изчисти играта.
На поста вицепрезидент на Китай през 2011-а, Си Дзинпин превърна в национална цел подобряването на китайския футбол.
Днес той вече е президент, а стотици милиони бяха изсипани за развитието на този спорт, включително за школи, терени и чуждестранни треньори, които да обучават младите китайци.
С изливането на парите започнаха да пристигат и звезди от чужбина, макар и вече в залеза на кариерите си, както и младоци, осъзнали, че нямат големи шансове да пробият на високо ниво в своите първенства.
През 2012 г. превърналият се в легенда на Челси Дидие Дрогба подписа с Шанхай Шенхуа, докато тази година Маруан Фелайни от Манчестър Юнайтед беше купен от Шандонг Луненг. Трансферните суми не се обявяват официално, но според слуховете Фелайни е струвал около 13 млн. долара. Тази цифра е нищо в сравнение със спряганата около трансфера на Гарет Бейл в Китай, който трябваше да се случи през последните дни, но в крайна сметка пропадна.
Дзянсу Сунинг имаше готовност да плаща 1.2 млн. долара на седмица на Бейл и да го направи най-скъпоплатения футболист в света.
Чуждестранните играчи не са засегнати от наскоро наложения таван на заплатите в китайския футбол от 10 млн. юана месечно (1.45 млн. долара). Но Си Дзинпин целеше не да привлича чужди звезди, а да създава китайски такива.
Затова китайските клубове от Суперлигата могат да регистрират не повече от четирима чужденци (и да пускат на терена не повече от трима от тях едновременно) - както и един от китайска територия като Хонконг, Тайван и Макао.
Всички елитни тимове използват максимума от тази квота. Но наред с още ограничения за чужденците (като например пълната забрана за чуждестранни вратари и 100-процентовият данък за играчи, които струват над 7 млн. долара), мерките не могат да компенсират един огромен проблем: Китай просто няма футболна култура.
Децата не израстват, ритайки топка в двора и мечтаейки да бъдат като някоя световна футболна звезда.
Нито един мач от Суперлигата този сезон не се игра пред разпродадени трибуни, а средната посещаемост е около 51%. Повечето елитни тимове са на загуба.
Все пак икономическата мощ и по-добрите условия за чужденците са достатъчна причина да ги привлекат в страна, в която футболът още не е достатъчно развит. Преди 10 години би било немислимо някой да избере китайски пред британски паспорт и такова решение би ограничило сериозно свободата му на движение.
Но сега вече не е така и Нико Йенарис признава, че никога не е поглеждал назад след избора си да напусне британския футбол. В контраст с преживяното от Пеле Бльом през 90-те, днес Йенарис описва Пекин като "много подобен на Лондон, Париж и Ню Йорк".
Някои анализатори очакват той и други атлети, придобиващи китайски паспорт, да напуснат страната веднага след като доходоносните им кариери приключат - макар че не навсякъде е гарантирано, че могат да си върнат предишните паспорти.
И докато натурализирането на футболисти с китайска кръв като Йенарис и Джон Ху Саетер се приема позитивно от местните, доста по-сложен е случаят с Елкесон де Оливейра Кардосо, известен само като Елкесон.
Бразилският атакуващ халф натрупа голям опит по китайските терени, но превръщането му в китаец заради дългото пребиваване в страната може да се окаже трудно за преглъщане от истинските китайци.
За Нико Йенарис, който учи езика и вече е запомнил китайския химн, сменянето на гражданството му позволява да реализира детската си мечта да бъде футболна звезда, макар и в различна държава.
Той се надява да бъде избран от селекционера Марчело Липи и да помогне на Китай да стигне до Катар 2022. Предизвикателството е голямо - от 32 отбора на финалите, само четири ще бъдат от Азия. Но Йенарис няма нито съжаления, нито колебания.
"След 20 години ще мога да разказвам на децата си откъде съм тръгнал и какво съм направил", радва се той. Остава да видим дали ще го прави като Нико Йенарис или като Ли Ке.
