Само преди десетина дни испанските медии разтягаха локуми за новака Гранада, който сензационно оглавяваше класирането в Примера. И заслужено - клуб с около 20 пъти по-малък бюджет от Реал и Барса и сменил 14 треньори в последните 5 години, най-нахално се бе намърдал на върха в едно от най-гледаните първенства в света. Първото място на андалусийското джудже след 10-тия кръг обаче бе аномалия. Аномалия, с която всъщност смелчаците от последната крепост на маврите нямаха нищо общо.
Към днешна дата таблицата предвождат Барса и Реал - и двата гранда имат 22 точки от 11 мача. Звучи солидно, но само ако не сте наясно със следния факт: 22 точки от 11 мача са най-лошият показател за лидера в Ла Лига от ноември 2000 г., когато първото място си поделяха Валенсия и Ла Коруня. Оттогава изтече много вода - Валенсия взе две титли, СуперДепор постепенно сдаде фронта (от шампион стигна до опашкар в Сегунда), епизодично избухваха Майорка, Виляреал, Реал Сосиедад. Но едно си оставаше неизменно: бъдещият испански шампион винаги започваше (далеч) по-убедително, отколкото сега.
В преобладаваща част от случаите ставаше дума за Барса или Реал. Най-често - и за двата клуба заедно. В 12 от последните 13 сезона и двата гранда имаха повече точки в сравнение с настоящия момент. 100-те процента се изплъзват единствено заради миналогодишния експеримент на мадридчани с Лопетеги. А последният случай, в който и двата мастодонта се движиха според сегашния график (есента на 2006 г.), фланелката на Реал все още обличаше Джонатан Уудгейт, а тази на Барса - Людовик Жюли. Тези 12 години съвсем не са произволен отрязък: те ни връщат към епохата преди Меси и Роналдо. Че даже и по-рано.
Пропастта между топ-отборите и останалите започна да се разтваря още в началото на века и с времето не спираше да расте.
Някои се обиждаха на оценките за „шотландизацията" на испанската лига, но за двуполюсния модел имаше обективни икономически причини: в Испания има две глобални футболни марки с огромна фенска маса зад граница, а всички останали малко или много са за местна консумация. Разликата във финансовите възможности нямаше как да не се отрази на резултатите. А после се появиха Меси и Кристиано и пропастта стана разлом. На всичкото отгоре се появи Диего Симеоне и вместо с два, гонката стана с три коня. Никой не можеше да си помисли да се намърда в тази свръхзвукова компания.
И нещо важно: не само класическата Барса на Гуардиола и не само убийственият Реал на Моуриньо бяха в стратосферата в сравнение в останалите.
И при Тата Мартино, и при Тито Вилянова, и при Анчелоти, и дори при Бенитес колосите обираха доста повече точки, отколкото днес. Преимуществото на двата (впоследствие на трите) отбора бе толкова голямо, че пропиляването на точки в едва три-четири мача през есента означаваше ранно отпадане от шампионската надпревара. Картинката бе такава, че разлика от 4-5 точки се оказваше невъзможна за стопяване до края на първенството. Доказва го и статистиката.
Сегашният сезон обаче е съвсем друга бира. В лошия смисъл. Ако пренесем тази Барса, този Реал или този Атлетико в „нормалния" за Испания шампионатен ритъм от последните 15 години, то към ноември всеки от тях щеше да се е простил с титлата. Заради абсурдното наслагване на кризите при всеки от водещите клубове обаче два от тях оглавяват класирането и даже се водят фаворити за краен победител. Третият пък е само на точка зад тях и също може да стане шампион. Обикновено подобна жестока битка за върха е повод за възхищение. Но не и в този случай.
Винаги е готино, когато могъщите отбори се преследват до последно - има някаква особена тръпка в такива епични сюжети.
Когато обаче всички се задъхват още в началото... това е аматьорщина. През последния уикенд всеки от първите пет в класирането пропиля точки - а шестият Реал Сосиедад спечели и се катапултира на върха с равни точки с двата колоса. Какво, по дяволите, се случва?
От трите суперклуба, най-странна е кризата на „Камп Ноу". Барса има силни играчи, Валверде вече натрупа две титли начело на блаугранас, а и преди това се бе утвърдил като добър тактик. Оказва се обаче, че едното няма общо с другото. На третия сезон излиза, че зависимостта от Меси е преминала границата, след която се е превърнала в доказателство за гениалността на аржентинеца и за... пълната треньорска безидейност, граничеща с безпомощност.
Накратко - Барса не е умее да разиграва добре при постепенна атака напук на факта, че доскоро бе еталон как се играе при постепенна атака; освен това не пресира достатъчно за отбор, който има проблеми с постепенната атака. А при гостуванията тези проблеми се умножават по две. Валверде пък съвсем не изглежда като човек, който знае как да се справи с тази каша.
На „Бернабеу"? Много скоро очаквайте Серхио Рамос, пред угрозата да му се наложи пак да работи с Моуриньо, да излезе пред журналистите и да обясни как всичко в Реал е супер и той е готов да умре за Зидан. Но докато чакаме това да се случи, нека погледнем обективно - очевидно Флорентино Перес успя да върне Зидан чрез определени трансферни гаранции. И действително Реал пръсна много пари (повече от всеки друг в Европа), но като че ли кадровата революция не бе съгласувана с треньора. Няма как по друг начин да си обясним отсъствието на скъп и качествен централен полузащитник.
Но докато Перес може да бъде винен за неадекватната трансферна политика (трудно би могло да се пръснат 300 милиона евро по по-безумен начин), то и Зидан не се представя кой знае колко по-различно с избора си на титулярен състав. Възможно е той просто да чака момента, в който Азар ще върне добрата си форма, за да завърти играта около него, така както бе с Кристиано. Но какво правим, ако така и не видим онзи Азар? Или ако се окаже, че Азар не е Кристиано?
При Атлетико обективно въпросите са по-малко. Симеоне се раздели с основните си играчи от последните сезони, а тези, които дойдоха, няма как да паснат идеално за толкова кратко време. Да се изисква от „дюшекчиите" да печелят мач след мач не е съвсем адекватно - благодарение на Симеоне цял свят започна да ги възприема като третият реален конкурент за титлата, но по икономически показатели Барса и Реал продължават да са далеч напред. Вижте попълненията на Атлетико: Лоди, Ермосо, Ерера, Трипиър, Фелипе - кой от тях би бил титуляр на поста си в Барса?
Пресилено е да се каже, че Атлетико е в криза, но има проблем - на Симеоне му трябва време.
Откакто аржентинецът е начело на тима (това е седмата му пълна година), червено-белите не са имали по-малко от 20 точки след 11-тия кръг. Няколко пъти имаха точно толкова и в този смисъл сезонът (засега) не е провал. Шансът обаче е златен - Симеоне изглежда длъжен да улови момента, в който двата гранда едновременно са в криза. Лошото е, че Атлетико не изглежда да е готов.
Какво обаче ни очаква до края? Ако сте фенове на Барса или Реал, вероятно сте със свито сърце. Но пък можеше и да е по-лошо: по стечение на обстоятелствата и двата колоса имат шанс за титлата. Ако пък викате за Атлетико, вероятно приемате нещата стоически. Както винаги.
Ако пък просто харесвате испанския футбол, харесвате епичното противопоставяне между двата мегаклуба на нашето съвремие, между противоположните игрови философии, въздишате по класиките „Меси срещу Кристиано" или „Пеп срещу Жозе", то най-добре отпишете този сезон. Нищо от това няма да видите.
И се благодарете, че Лестър не играе в Испания.
