Когато заблести надежда и има светлина, се развихря и въображението. Футболът генерира достатъчно позитивна енергия, за да се построят паметници на словото, емоциите и страстта. А и е феномен в начина, по който бързо праща сърдечния ритъм от спокойното и почти неусетно туптене, до бумкане от възбуда и очакване. В такива моменти е хубаво да се бяга от крайности, но понякога, когато чакането е било твърде дълго, и това не е лесно.
Как за година се смени настроението и очакването към националния ни отбор? Същият, който в миналите квалификации не вкара нито един гол на свой терен, а общо завърши с 3 попадения. Беше без шанс да се класира още след първите си 2-3 мача, вегетира и сякаш бе забравен от феновете. Не, не - не бе забравен, защото се сещахме за него винаги, когато трябваше да се измисли скеч или сравнение за нещо нелепо и смешно.
4 големи първенства минаха без нас, като само на едно имахме реален шанс да се класираме. Поне да сме на бараж. В квалификациите за Евро 2008 не стигна една точка за второто място, взехме точка от Холандия и четири от Румъния, завършихме с общо 25 и само една загуба... Но пак останахме извън играта. След това - четири години нищо, провал след провал, скандал след скандал, отказвания, цупене, треньорски смени и големи първенства пред телевизора.
Мачът в Дания във вторник няма да разреши с магическа пръчка проблемите на футбола ни. Той дори няма да ни класира за световното. И бараж не ни гарантира, дори при победа. Но е ключов, важен, решителен. Той е от онези моменти, в които се появява някаква надежда, че не всичко е изгубено. В ума изниква 17 ноември 1993-а, а паралели наистина има.
Тимът ни се води от Пенев (тогава Димитър, сега Любослав), България се управлява от служебно правителство (тогава на Беров, сега на Райков), а преди старта на борбата в квалификациите не ни слагат в сметките.
За една година Любо Пенев и щабът му направиха така, че загубите на националния да не са ежедневие. Не седим на тръни пред телевизорите в очакване на поредния гол във вратата ни. Поражението е само едно, от Турция в контрола. Не паднахме от Италия, от Холандия, Чехия и Дания. Реалистичната оценка за развитието е - да, не сме направили чудеса, но постигаме с малко материал сериозен напредък. Защото ако тимът ни не загуби в Копенхаген, остава фаворит за място в баражите. Това също не е гарантирано участие на световното, но е надежда.
А именно от нея имаме нужда.
След „Парк дьо пренс" и американското лято, във футбола ни имаше сериозна еуфория. В спорта ни, в живота ни - също. Нещо ни даде сили за усмивки, въпреки че немотията и хората у нас си бяха същите. Футболът е социален феномен - когато спечелим голям мач, направим някакво класиране, хората стават по-благи и добри един към друг, излизат по улиците не озлобени, а за да се целуват с непознати без причина, дават повече от себе си за дребните ежедневни неща, а и във важните. Затова много ни се иска България да не загуби в Копенхаген. Така до есента ще има надежда, че това, което доскоро смятахме за чудо, е реална възможност.
И може би малко позитивизъм ще измести непрестанното хейтърство и черногледство. Естествено, че има неща в спорта и футбола ни, за които трудно можеш да си позитивен, ясно е. Но когато се случва нещо правилно и виждаш, че група хора дава максимума от възможностите си за постигане на целите, трябва да ги подкрепиш с ентусиазма си.
Любо и отборът заслужиха поне това.
Ако бием в Копенхаген, там на терена след мача ще се радват 19-годишният Симеон Славчев, 20-годишният Тодор Неделев, все още съвсем младите братя Миланови, Радослав Димитров, Иван Иванов, Николай Бодуров, Сашо Тонев. За тях това ще е първа голяма победа и тухличка в увереността, че имат качества. Че с дисциплина, тактика и максимално усилие, нищо не е невъзможно. Защото надеждите ни за тези, за следващите, че и за по-следващите квалификации ще лежат именно на тези играчи. Ние други нямаме. Затова Копенхаген е Рубикон. Огледайте ситуацията в другите групи. По-зле или като нас са страни като Сърбия, Турция, Украйна, Полша, Чехия, че дори и Румъния.
Нека тихичко си го кажем, без да бием тъпана по български обичай - „ние сме в играта, има ни на картата". А с оглед на цялото ни дередже, това не е малко.
