Спомням си една случка, когато бях на 7. Толкова ясно, че и сега мога да я визуализирам, което ме кара да се чувствам добре. Споменът е свързан със семейството ми.
Тъкмо бях започнал да играя истински футбол. Преди това ритахме по улиците на Мадейра. И когато казвам по улиците, нямам предвид глуха уличка. Имам предвид истинска улица. Вратите нямаха греди и трябваше да спираме всеки път, в който минаваше кола. Футболът по улиците ми харесваше много, но баща ми отговаряше за екипировката във ФК Андориня и постоянно ме ръчкаше да се пробвам в детския отбор. Отидох, защото исках да се гордее с мен.
Не разбирах почти нищо от правилата през първия ден, но ми хареса. Пристрастих се към структурата на истинския отбор и желанието за победа. С дългата си брада и в работните си панталони баща ми ме гледаше във всеки мач. Той също много се радваше. Но майка ми и сестрите ми така и не идваха да ме гледат.
Всяка вечер по време на вечеря баща ми ги караше да дойдат и да ме видят в игра. Беше като първият ми агент. Спомням си как се прибираме от мач и баща ми се провиква още от вратата: „Кристиано вкара гол!“
А те отговаряха: „О, супер.“
Но не бяха много развълнувани.
Следващия път той извикваше: „Кристиано вкара два гола!“
И това не успя да ги зарадва. Просто отговаряха с: „О, това е супер, Крис.“
Не знаех какво повече да направя. Затова продължих да вкарвам.
Една вечер баща ми се прибра и каза: „Кристиано вкара три гола! Беше невероятен! Трябва да дойдете да го гледате!“
И въпреки това, когато поглеждах към тъч линията виждах баща ми да стои сам. И тогава, никога няма да го забравя, един ден, докато загрявах, вдигнах глава и видях майка ми и сестрите ми на пейките. Изглеждаха... как да ви го опиша? Беше им удобно. Бяха се сгушили една в друга, не пляскаха и не викаха, просто ми помахваха, все едно бяха на парад. Личеше им, че никога преди не бяха ходили на мач. Но бяха тук. Само това ме интересуваше.
Чувствах се толкова добре в онзи момент. Значеше много за мен. Сякаш нещо се преобърна вътре в мен. Бях много горд. По онова време нямахме много пари. Животът ни в Мадейра беше труден. Играех със старите обувки на брат ми и братовчедите ми. Но когато си дете, не се тревожиш за пари. Важното е да се чувстваш добре, докато играеш. А онзи ден чувството беше много силно. Чувствах се защитен и обичан. На португалски казваме menino querido da família (нещо като „скъпото момче на семейството“).
Връщам се на този спомен с носталгия, защото онзи период от живота ми бе много кратък. Футболът ми даде всичко, но и ме изведе от дома ми много рано, преди да бъда готов за това. Когато бях на 11, се преместих от острова в академията на Спортинг Лисабон и това беше най-трудният период в живота ми.
Изтръпвам, когато се сетя. Докато пиша това, синът – Кристиано-младши, е на 7 г. Замислям се как бих се почувствал, ако след четири години трябва да му събера багажа и да го изпратя в Париж или Лондон. Изглежда ми невъзможно. И съм сигурен, че родителите ми са се чувствали по същия начин с мен.
Но това бе възможност да преследвам мечтата си. Те ме пуснаха и аз тръгнах. Плаках почти всеки ден. Все още бях в Португалия, но се чувствах все едно съм в друга държава. Акцентът звучеше като съвсем различен език. Културата беше различна. Не познавах никого и бях много самотен. Семейството ми можеше да си позволи да дойде да ме види на всеки четири-пет месеца. Липсваха ми до болка.
Но футболът ме държеше. Знаех, че на терена мога да правя неща, които другите момчета дори не са си помисляли. Спомням си първия път, в който чух част от децата да си говорят: „Видя ли го какво направи? Този е звяр.“
Започнах да го чувам постоянно. От всички треньори. Но винаги се намираше някой, който да добави: „Да, но за жалост, е твърде дребен.“
И беше вярно, бях много слаб. Нямах и грам мускул. Затова, още 11-годишен, взех решение. Знаех, че съм дарен с талант, но сам реших, че ще тренирам по-усърдно от всеки. Че ще спра да играя като дете. Че ще спра да се държа като дете. Че ще започна да тренирам, за да се превърна в най-добрия на света.
Не знам откъде дойдоха тези мисли. Някъде отвътре. Чувствах го като глад, който не можеше да бъде заситен. Когато загубиш, все едно умираш от глад. Когато победиш, все още си гладен, но сякаш си хапнал малка трошица. Единствено по този начин мога да го опиша.
Започнах вечерите да се измъквам от общежитието, за да тренирам. Станах по-голям и по-бърз. След това хората, които казваха „Да, но е твърде дребен“, не можеха да повярват на очите си.
Когато бях на 15, се обърнах към част от съотборниците ми по време на една тренировка. Помня го много ясно. Казах им: „Ще бъда най-добрия на света някой ден.“
Те започнаха да се подсмихват. Дори не бях в първия отбор на Спортинг все още, но вярвах. Наистина го мислех.
Когато започнах да играя професионално – на 17, майка ми едва понасяше да ме гледа заради стреса. Идваше да наблюдава мачовете на стадия „Жозе Алваладе“, но толкова се вълнуваше, че на няколко пъти припадна. Наистина – припадаше. Докторът се принуди да й изпише успокоителни, които да пие преди мачовете ми.
Тогава й казах: „Помниш ли, когато не ти пукаше за футбола?“
Започнах да мечтая за все по-големи и по-големи неща. Исках да играя за националния отбор, исках да играя за Манчеастър Юнайтед, защото гледах Висшата лига по телевизията постоянно. Бях удивен колко бърза беше играта и от песните, които пееха по трибуните. Атмосферата беше невероятна. Когато заиграх в Юнайтед, беше най-великият момент за мен, но беше дори по-велик за семейството ми.
В началото печеленето на трофеи беше много емоционално за мен. Спомням си спечелването на Шампионската лига с Юнайтед – неописуемо. Същото и с първата ми „Златна топка“. Но мечтите ми отново растяха. Това е идеята на мечтите, нали? Винаги бях мечтал за Реал Мадрид и пристъпих към следващото предизвикателство. Исках да печеля трофеи с Реал и да счупя всички рекорди, да стана легенда на клуба.
В последните осем години постигнах невероятни неща в Мадрид. Но, ако трябва да съм честен, чувството при спечелването на трофеи в късните етапи от кариерата ми, се промени. Особено в последните две години. В Мадрид, ако не спечелиш всичко, те смятат за провал. Такива са очакванията към великите. Това ми е работата.
Но когато си баща, чувството е напълно различно. Чувство, което не може да се опише. Точно заради това времето ми в Мадрид е толкова специално. Аз съм футболист, но също така и баща.
Има един момент със сина ми, който ще помня винаги.
Разтапям се, когато се сетя.
Това е моментът, след като спечелихме последната Шампионска лига в Кардиф. Пренаписахме историята в онази нощ. Чувствах сякаш изпратихме послание към целия свят. Но когато синът ми дойде да празнува с мен... в един момент всичко се промени. Той бягаше по терена със сина на Марсело. Държахме трофея заедно. След това се разходихме по тревата, хванати за ръце.
Това беше щастие, което не съм разбирал, преди да стана баща. Толкова много емоции те обземат в такива моменти, че не могат да се опишат с думи. Единственото, с което мога да го сравня, е онзи ден, в който загрявах в Мадейра и видях семейството си на трибуните.
Когато се върнахме на „Бернабеу“, за да празнуваме, Кристиано-младши и Марселито си играеха на терена пред всички фенове. Беше толкова различно от времето, в което ритах по улиците, но дано чувството за него е било същото, както бе за мен. Menino querido da família.
Дори след 400 мача за Реал, победата е единствената ми амбиция. Мисля, че съм роден такъв. Но чувството след победата сега е различно. Това е нова глава от живота ми. На новите ми обувки Mercurial имам специално гравирано послание. Думите са долу на петата и са последното нещо, което прочитам, преди да се завържа и да тръгна към тунела.
Нещо като последно припомняне... финална мотивация. Пише „El sueño del niño. “
Детска мечта.
Може би сега ще разбере.
В края на краищата, разбира се, че целта ми е каквато е била винаги. Искам да продължавам да чупя рекорди в Реал. Искам да спечеля възможно най-много трофеи. Това ми е в природата.
Но с най-голямо значение от времето ми в Мадрид и това, което ще разказвам на внуците си, когато съм на 95, е чувството как се разхождах по терена като шампион, хванат под ръка със сина си.
Надяваме се да го направя още веднъж.
