Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Като Том Ханкс във филма "Терминалът": Футболист прекара 74 дни на летище под карантина

Като Том Ханкс във филма "Терминалът": Футболист прекара 74 дни на летище под карантина

През есента ганаецът Ранди Хуан Мюлер подписа шестмесечен договор с индийския ORPC, базиран в Керала (градът, от който бе и последният отбор на българската звезда Димитър Бербатов - Керала Бластърс), на около 1200 км от столицата Мумбай. Мюлер веднага си купува самолетен билет и пристига в Индия, но така и не стига до футболния терен. Малко след като стига до Керала, обявиха началото на карантината в страната заради пандемията от коронавирус и спряха първенството. На всички бе наредено да си стоят по домовете. Мюлер трябва да се прибере, но не може и прекарва два месеца и половина на Терминал 2 на мумбайското летище.

В началото на юли Мюлер е посъветван да сподели за проблема си в Twitter. В резултат на това Ранди веднага получава помощ от индийския политик Адитя Такерай, който е и шеф на футболната асоциация в Мумбай. Регистрира Ранди в хотел, купува му дрехи и тоалетни принадлежности от първа необходимост, след което започва благотворителна инициатива, с която да събере пари за билета му за връщане в Гана.

И ORPC като клуб, и Мюлер като футболист са напълно непознати имена за футболния свят, но историята на ганаеца напомни на всички на тази на героя на Том Ханкс от филма "Терминалът", в който холивудската звезда дори проговаря на български.

"За първи път летях до Мумбай преди седем месеца - през ноември 2019-а. Както всички, и аз исках да потърся по-добър живот за себе си. Оказа се, че има възможност да заиграя в Индия. Бях изключително щастлив, но не очаквах всичко, което се стовари върху главата ми - споделя 23-годишният Ранди пред Sports.ru.

Започнах кариерата си в отбора Sports Council. Гана е демократична страна - един от оазисите в Африка, но аз имах мечти - исках да играя на световно първенство, да нося фланелката на Манчестър Юнайтед, да спечеля Шампионската лига. Реших, че е време да потърся късмета си другаде възможно най-скоро.

Наследил съм страстта към футбола от баща ми, който също е бил футболист, но е приключил много млад. Футболът ме е научил, че в живота има върхове и падения, но винаги трябва да си силен. Не съм роден в богато семейство, а и не печелех особено добре с футбола. Понякога нямах пари за бутонки, затова вземах назаем от приятели.

Преди Индия се пробвах в първенството на ОАЕ. Пристигнах в Дубай, където тренирах и преминах проби, но не подписах договор. Казаха, че не съм това, което търсят. Там футболът е на много ниско ниво и за да го популяризират, привличат само суперзвезди. Иначе никой не би стъпил на стадиона.

Нямаше как да преживея карантината в Индия и затова реших да си тръгна. Купих си билет за 30 март за Гана с прекачване в Кения. Но тъй като отнема цял ден, за да стигнеш от Керала до Мумбай, реших да пристигна малко по-рано и да отседна в някое общежитие.

Въведоха карантина на 22 март, като тогава казаха, че тя ще трае само една седмица - до 29-и. Аз пристигнах в Мумбай на 21-ви, но не успях да намеря къде да спя. Беше невъзможно да излезеш на улицата, в хотелите също не пускаха. Обясних ситуацията си на един полицай, който ме посъветва да се върна на летището. Послушах го, тъй като не познавах никого в града. А клубът беше прекалено далеч, за да може някой оттам да ми помогне.

Пристигнах на летището вечерта, а през нощта спах на една пейка. Когато беше обявена карантината, всички пътници побързаха да се качат на самолетите. А аз нямаше къде да отида. Човек от охраната ме попита какво правя на летището, а аз му отговорих, че няма къде другаде да отида, нямах къде да спя, нямах къде да дочакам полета си на 29-и.

Тогава той ме заведе в един приют за бездомни, където можех да остана и да чакам. Когато дойде време за полета ми, отново отидох на летището само за да разбера, че карантината е била удължена.

И така прекарах 74 дни на летището.

Летището беше напълно празно. В началото имаше и други хора като мен, които не можеха да излетят, но те останаха в приюта. Заедно с мен на летището бяха само охраната, полицаите, чистачите и още някаква част от персонала. За няколко души бяха пратени специални полети, с които бяха спасени и откарани в родината си. А аз можех само да гледам как отлитат към небето и да им махам.

Никой не дойде за мен.

Телефонът беше най-добрият ми приятел. Така можех да се свързвам със семейството си в Гана. Не им разказвах всички детайли около историята, за да не се притесняват, и постоянно им повтарях, че всичко е наред. Ако те се притесняваха за мен, това щеше да ме разстрои още повече.

Сближих се с охраната и останалите хора от персонала. Веднъж един полицай видя как iPhone-ът ми се счупи - падна от ръцете ми, от екрана не остана нищо и не можеше да се зарежда. Успокои ме и каза: "Няма проблем." Още на следващия ден ми донесе нов, като ми даде възглавница и одеяло. Други също помагаха: с храна, с малко пари. Нито един не се държа лошо с мен.

Полицията ме пита дали нямам някакви кредитни или дебитни карти, по които да ми пратят пари. Отговорих им, че нямам и че съм пристигнал само с четири-пет хиляди рупии (около 47-58 евро) кеш. Трябваше да се храня и да купувам някои неща от първа необходимост. Един обяд в Индия е около 80 рупии. За щастие понякога ми даваха храна безплатно. Така и не успях да свикна с индийската кухня, но нямаше място за оплакване.

В нито един момент не си позволих да се разплача или да загубя надежда. Аз съм боец и винаги продължавам да се боря.

Дните ми се повтаряха еднакви един след друг. Обикалях сградата, гледах небето. Опитах се да гледам филми. Един от другите пътници ми подари книгата "Be Your Own Therapist" ("Бъди своя собствен терапевт" - от англ.), но тя бързо ми омръзна. Същата жена ми разказа за филма "Терминалът". Каза ми, че съм бил като Том Ханкс. Не съм го гледал, но разбрах, че историите ни много си приличат. Само че моята е истинска, а не измислена.

И така, докато един ден човек от охраната не ме посъветва да споделя историята си в Twitter. Написах, че се нуждая от помощ и само няколко дни по-късно се появи Раул Канал, който беше от социалната служба, и ме заведе в хотел. В стаята имаше телевизор, така че можеш да продължа да гледам филми. Наскоро приключих сериала "Дневниците на вампира" (и тук има българска следа, тъй като в сериала участва българката Нина Добрев, която и говори на майчиния си език в няколко серии от тийнейджърската сага - б.а.) и вече съм на трети сезон на "Хартиената къща".

В Индия карантината е изключително строга, а Мумбай е най-засегнатият град в страната, затова не съм рискувал да излизам навън и да се разхождам (Индия е четвъртата най-засегната страна от COVID-19, след САЩ, Бразилия и Русия, с над 380 хиляди регистрирани случаи и над 12 хиляди починали. Според местните власти броят на заразените ще премине половин милион до края на юли).

Затова отново съм изолиран. Все още международните полети не са пуснати. И все още чакам да отворят границите.

Когато се измъкна от Индия, ще си намеря нов отбор, без значение кой. Бих отишъл дори в Русия, вече не се страхувам от нищо. Покрай тази история дадох доста интервюта, но все още не съм се превърнал в суперзвезда. Не съм като Роналдо или Неймар, въпреки че бих искал да съм известен колкото тях.

Мечтите ми в момента са прости: да се прибера, да се отпусна вкъщи, да вечерям със семейството си и да започна отново да тренира.

А дотогава ще продължавам да гледам филми и сериали в хотела. И футбол, ако успея да намеря къде го дават. През уикенда търсех къде да гледам Реал Мадрид, но телевизиите тук дават само някакви повторения.

Най-четените