Това е една велика история, излязла като от холивудски филм. А най-невероятното е, че по-голямата част от нея е истина.
Човекът носи името Карлос Енрике, но е по-известен като Кайзера. В продължение на 24 години е професионален футболист в част от най-големите бразилски отбори като Ботафого и Флуминензе, играе още по терените на Мексико, САЩ и Франция. Приятел е с най-известните играчи от онова време.
И през цялата си кариера целта му е да избегне какъвто и да е досег с топката.
„Той просто искаше славата. Искаше да бъде сред футболистите, да бъде смятан за футболист, но не искаше да носи отговорността на футболист“, споделя пред Four-Four-Two бившият нападател Маурисио де Оливейра Анастасио, който играе с Кайзер в отбора от Рио – Америка.
В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше.“
„Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“
Карлос Енрике е роден в Порто Алегре на 2 юли 1963 година. Или поне така казва, а всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.
Марсио Мейра, който играе с Кайзера във Флуминензе, го нарича „171“ на бразилския футбол, защото 171 е номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.
Днес, Кайзера тренира културистки. С неподправения си чар и лека усмивка е любимецът на всички в залата и се поздравява с абсолютно всеки.
Карлос е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.
Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“
Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“
Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.
Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“
Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“
В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.
„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.
В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“
Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. „Всички знаем историите. Имаше договор. Кастор харесваше изкусни измамници като него“, казва маркетинговият директор на Бангу Педро Нардели. Клубът дори е искал отново да удължи договора на Кайзер, но той отказал. „Притесни се. Не искаше да остава още един сезон. Искаше да отиде някъде другаде, да излъже някого другиго, защото лъжата нямаше да издържи още дълго.“
Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“
Друг подобен пример е Фабио Барос, който помага на Кайзер да осъществи мечтата на много бразилски момчета – кариера в Европа, въпреки и във втора френска дивизия – за Газелек Аячо, базиран на Корсика. „Помогнах му да дойде в Корсика. Харесвах го. Смятах, че заслужава шанс“, казва Барос.
Кайзера пристига „като звезда“, по думите на Барос. Още по време на официалното си представяне започва с номерата. „Изритах всички топки в публиката, феновете се кефеха“, спомня си Кайзер. По този начин не остава нито една, с която да жонглира. Вместо това, подарява букет цветя на съпругата на президента. И остава в клуба осем години.
Или поне така разказвай той. Мишел Манчини, който е спортен директор на Аячо от 1976 до 1993 г., въпреки че си спомня Барос, няма никакви спомени за Кайзер. Баптисте Джентили води Газелек, когато Кайзер уж играе за тима, но треньорът също не си спомня бразилеца. „Аз съм дете на Аячо – казва Джентили. – Нямаше много бразилци тук. Помним всичките. Мога да Ви уверя, че ако е минал през отбора, не е останал осем години. Името му не фигурира никъде в историята на клуба; не е оставил никаква следа. Тази история не е вярна.“
И Манчини, и Джентили обаче си спомнят за двама бразилци, които са минали през тима за по няколко месеца през 80-те, и е по-вероятно Кайзра да е бил един от тях. Той твърди още, че е прекарал три месеца в Ел Пасо в Тексас. Но си тръгнал, защото времето не му допадало.
В родината му всички му вярват. В епоха без интернет е трудно да провериш чиято и да е история. „По наше време футболът беше по телевизията, но никой не знаеше какво се случва в другите страни – казва Алешандре Торес, който е във Вашко и Флуминензе по времето на Кайзер. – Той каза, че идва от втородивизионен френски отбор. Никой не знаеше дали това е вярно, или не – имаш само неговата дума и изрезка от вестник. Знам, че никога не е играл. Това е невероятна история.“
Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“
В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.
Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“
Малко по малко, магията на измамата започва да изчезва. „Трябваше да го тренирам, както всички останали – казва Маркос Мейра, фитнес треньор във Флуминензе през 1989 г. – Но начинът, по който изглеждаше – дебел, с тъмни очила – и поведението му… всички знаеха, че е измамник. Никой не можеше да си обясни защо е във Флуминензе.
Винаги имаше някакъв проблем, винаги контузен. Дойде с наднормено тегло и не му се тренираше. Не можеше да стреля, играеше лошо. „Откъде се пръкна този артист?“, шегуваха се играчите. Наричаха го Марадона. Но изглеждаше като дебел Марадона.“
Карлос Алберто Де Араухо Претес, известен като Тато, е още един от добрите приятели на Кайзер. Спомня си забавна случка с него, когато, по време на тренировка, седем или осем играчи правят кръгче и започват да си подават топката, а Кайзера е бил вътре. Целта е човекът в кръга да си спечели топката и така да излезе от кръга. Един от оформилите кръга е бил световният шампион Бебето, а Тато се скъсва от смях при спомена: „Не можеше да излезе. Беше му много трудно. Всички разбрахме, че не е футболист. Кайзер е добро момче, готин човек, но ако си играл футбол, веднага можеше да разбереш, че това не е за него.“
По онова време присъствието на играч, който не играе много в отбора, не е било толкова необичайно, споделя Алешандре Торес. „През 80-те футболистите стояха в един отбор дълго време. Понякога водеха свои приятели – момчета, които ни забавляваха, които можеха да правят барбекю, да ни разсмиват и просто бяха в нашата компания.“ Ако въпросният „талисман“ е бил в добра форма и е изглеждал сякаш може да играе, присъствието му е било дори толерирано. „Треньорите позволяваха на такива момчета да остават в отбора. Не играят, но пътуват с нас в автобуса. Подобни неща се случваха често.“
Друго задължение на тези нефутболисти е било да организира купони и жени за „съотборниците“ си – това вече било роля, достойна за Кайзер. В един от отборите си, но не казва кой, уредил 10 момичета, които да ги забавляват и след това да се измъкнат незабелязано от хотела преди съботен мач. „Пристигнахме в четвъртък, а аз бях два етажа по-надолу с момичетата – разказва Кайзер. – Играчите слизаха долу, не трябваше изобщо да напускат хотела, и после си се връщаха по стаите. Никой не разбра нищо.“ В случката не бил замесен алкохол, а Кайзер определя момичетата като „артисти“, а не проститутки. Нещо като него…
След като историята му започва да се разяснява в Бразилия в началото на 2011-а, Кайзер става много по-известен с това, че не е играл никога, отколкото по време на цялата си „кариера“ като футболист. Казва пред телевизия Globo, че е бил част от аржентинския Индепендиенте, когато отборът печели Копа Либертадорес. Представя се за друг Карлос Енрике, аржентинец.
Превръща интервю с Жо Соареш – еквивалент на Дейвид Летърман в Бразилия, в цирк. Кани в студиото една от културситките, които тренира, която се съблича по бикини. Друга – Кармен Кардосо, също присъства в предаването. „Той изисква много от клиентите си и е много, много добър учител“, казва тя.
След края на измамната си кариера, Кайзера се разкайва за начина, по който е лъгал редица хора и отбори. „Чувствам се виновен, защото не оправдах очакванията на хората. Много се надяваха на мен, но аз така и не постигнах нищо.“
Но ще остане единствен по рода си. Не просто измамник-футболист, а истински гений в това, което правеше. Или както казва Тато: „Да успееш да направиш всичко това, да минеш през всички тези отбори, да ги убедиш, че си контузен, но и истински футболист, въпреки че никога не си играл… Той, наистина, беше артист.“
