Теорията на ципа, или защо светът отказва да мисли критично

"Незнанието ни е отрезвяващо и безкрайно", казва философърт Карл Попър. "С всяка стъпка напред и с всеки проблем, който решим, не просто откриваме нови и нерешени проблеми, но откриваме, че там, където сме вярвали, че стъпваме на твърд и сигурен терен, всичко всъщност е неясно и в състояние на постоянна промяна".

Ако светът е пълен с предизвикателства и хора с неограничено незнание, не е изненадващо, че за Попър "няма крайни източници на познанието". Можем само да се надяваме, че ще откриваме и елиминираме грешките, като си позволяваме критика на теориите на другите, както и другите ще имат право да критикуват собствените ни теории.

Попър пише тези редове много преди епохата на социалните мрежи и съвременната атака срещу критичното мислене в университетите.

Днес всеки, който би искал да елиминира критиките срещу собствените си възгледи, споделя безкрайни мнения, базирани единствено на чувства - но не и на познания.

Това торпилира дебата по най-важните проблеми на нашето време. Попър щеше да бъде ужасен, ако можеше да види какво се случва.

В книгата си "Илюзията за знанието" когнитивните изследователи Стивън Сломан и Филип Фернбах правят няколко теста, които експериментират върху "миража за разбирането".

Изводите им потвърждават мащабната пропаст между собственото усещане за информираност на една личност и реалния обхват на знанията й.

Участниците в един от експериментите трябва да попълнят въпросник, който започва със следното питане: "По скалата от 1 до 7 - колко добре бихте описали разбирането си за принципа на работа на ципа?".

Следват уточняващи въпроси като "Как работи ципът?" и "Опишете възможно най-подробно всички стъпки, които са ангажирани при закопчаването на един цип". Разривът между оценката от първия въпрос и реалните познания, нужни за обяснението на останалите въпроси, е впечатляващ.

Оказва се, че в опита си да обяснят един елементарен механизъм, хората просто не знаят какво да кажат.

Какво остава, когато са засегнати проблеми от националната икономика, данъчната политика, здравеопазването или конфликтни теми на науката като климатичните промени?

Изследователите прилагат същата процедура върху участниците в теста, като ги молят да оценят от 1 до 7 разбирането им по въпроса за плоския данък. Следват въпроси, които ги приканват да изброят ефектите, до които може да доведе данъчната система с пропорционално облагане. Отново следва сблъсък с реалността, когато хората са изправени пред ситуация да обяснят онова, което вярват, че знаят.

В няколко изследвания, при които участниците са помолени да разсъждават по даден проблем, а не да го обяснят, резултатите се оказват по-различни.

Сломан и Фернбах пишат: "Обикновено когато хората размишляват за собствената си позиция по даден въпрос, те се замислят ЗАЩО вярват в дадени убеждение и след това генерират аргументи в подкрепа на съответната позиция. Не се ангажират в причинно-следствено обяснение".

Красотата на търсенето на причини и следствия е в това, че този процес вади обясняващия извън собствената му система на убеждения.

Колкото и да е странно - все по-малко световни университети обучават студентите си в изкуството на критичното мислене чрез причинно-следствени обяснения.

В анализ на "Уол стрийт джърнъл" за някои от най-престижните водещи университети в САЩ се казва, че "резултатите от тестовете показват, че средният завършващ студент показва малко или никакво подобрение в критичното си мислене в края на 4-годишния си период на обучение".

"В повече от половината висши училища най-малко 1/3 от студентите в горните курсове се оказват неспособни да формулират свързан аргумент, да оценят качеството на доказателствата в даден документ или да разтълкуват данни от таблица", се посочва още в анализа.

Причината за този феномен, според икономиста Бари Браунстийн, се крие в това, че съвременните университети приоритизират мненията, базиращи се на емоции, над всичко останало.

Много бързо се отдалечаваме от идеята на Попър за "отвореното общество" към общество, в което гражданите отказват да приемат причинните обяснения и последиците от политическите действия, защото те не им харесват, коментира той.

Обществото, в което грешките се преодоляват чрез обсъждане на различни гледни точки и експертни мнения, се трансформира в общество, в което "прогресът не е свързан с разбирането на другите, а с разрушаването на структурите, които другите защитават".

Това е светогледът на конфликтния теоретик, за когото "повечето обществени проблеми не са предизвикани от грешки или сложност на материята, а от злоба и потисничество", коментира Брукс.

"Според тази гледна точка, могъщото малцинство потиска всички останали. Решението за справяне с несигурността и страданията изглежда просто и ясно: Да победим могъщите. Страстта е по-важна от разума, защото потистнатите маси трябва да се мобилизират и да атакуват барикадите", описва той ситуацията.

Вярващите в този светоглед смятат, че дебатът е контрапродуктивен, защото разсейва страстта и всява объркване. Конфликтните идеи не целят да информират, те целят да предоставят защита срещу "потисничеството".

Колкото по-разпространена е тази философия, толкова повече се увеличава поляризацията и раздробяването. Идеите, с които човек не е съгласен, не трябва да се опровергаят с логични аргументи. Те трябва да се смачкат - защото онези, които ги проповядват, са мотивирани от зли намерения.

Ефектът от тази ценностна система се наблюдава в комбинирането на т.нар. "синдром на снежинките" сред младото поколение с ирационалното поведение на линчуващата тълпа.

Вероятно не сте чували за покойната писателка Одри Лорд, но тя е известна като икона на поколението "чувствата са по-важни от разума".

Като борец срещу каноните на западната цивилизация, тя пише: "Инструментите на господаря никога няма да разглобят господарската къща". Тя смята, че "истинското познание и устойчивото действие произлизат от емоциите ни", а "усещането за собствената правота е първата и най-ярка пътеводна светлина към всяко разбиране".

Ако смятате, че тази антирационална реторика е по-скоро маргинално явление, не бъдете толкова сигурни. В Университета в Пенсилвания наскоро студенти от Департамента по английска литература свалиха портрет на Шекспир и го замениха с разпечатана снимка на Лорд.

Вместо да дава глас на потиснатите, тя дава глас на онези, които смятат, че чувствата и учението са взаимозаменяеми понятия.

В изследването си Сломан и Фернбах пишат: "Не можете да оценявате последиците от една политика само според това какво чувствате по темата. Да накараме хората да мислят отвъд собствения си интерес и личния си опит може да се окаже необходимата стъпка за ограничаване на безразсъдството и поляризацията".

Все пак колко дълго би оцеляла свободата в общество, чиито граждани отказват да признаят каквото и да било отвъд собствените си емоции?

#1 vV 07.04.2018 в 23:14:16

``… но откриваме, че там, където сме вярвали, че стъпваме на твърд и сигурен терен, всичко всъщност е неясно и в състояние на постоянна промяна" Защото му е изгодно за бръщолевенията, с които е залял литературата, затова такива нелепости ги ръси Карл Попър. Обратно, в науката има твърд и сигурен терен, върху който да стъпиш, когато си градиш тезите. Вземи, да речем абсолютните истини на физиката, нейните дефиниции, или основните закони на логиката, като това, че даден обект е равен сам на себе си. Фалшива е загрижеността на WSJ за критичното мислене при децата в колежите. Напротив, WSJ много даже се радват, че е занижено критичното мислене в унивеситетите, защото, ако не беше занижено, такива като Попър нямаше да ги свърти из коридорите на академията, камо ли да стигнат до учебните заведения. Falsifiability било критерият за научност. Напротив, не само, че не е, защото сам въпросният критерий не издържа собствения си тест -- ако беше научен критерий, то той, съгласно собствената си доктрина, трябваше да е falsifiable, но ако е falsifiable, то той нямаше как да играе ролята на универсален критерий, за какъвто ни го пробутва Попър -- но даже там, където Попър си е внушил, че ни го демонстрира, теорията която според Попър била фалшифицируема, следователно била научна теория, просто не е налице, защото сама отрича себе си, преди даже да решим да прилагаме каквито и да са критерии върху нея, Нищото, което отрича само себе си излиза според критерия на Попър, че има качества на наука. Е, не, глупостта не става нещо разумно, ако ѝ приложиш критерий и Попър непременно трябва да си го запише това на челото, преди да реши да ни баламосва, че, видиш ли, ``всичко всъщност е неясно и в състояние на постоянна промяна''. Не, не е неясно, че има категорично доказуеми глупости, като тъкмо-що коментираната, които никога няма да се превърнат в нещо умно колкото и пъти да ги повториш, нежели да съчиниш одиозни критерии, за да обосноваваш, че безсмисленото има смисъл. Тъй че, при WSJ се е получило -- напънала се планината и родила мишка. Уол Стрийт Джърнъл (или, там, който е направил анализа за критичното мислене при студентите) се опиянява от своята безгрешност и снизходително поучава, защото някак му се струва, че щом Карл Попър го е казал, то стъпва на ``твърд и сигурен терен''. Пред вид горното обаче, няма да е зле, преди да понтифицират, въпросните анализатори да вземат да потърсят къде се е скрило собственото им критично мислене и дали мисловният терен, на който са стъпили всъщност не прилича повече на интелектуално блато, преди да тръгнат от колеж на колеж и те да досаждат на изтерзаните колежани, на които до тук им е дошло от фалшиво индоктриниране. Децата не са малки роботчета, за каквито ги имат пишман-учителите им, а са човешки същества с когнитивни способности и, кой знае, тъкмо институционалната тъпота, която ги облива и с която трябва да се съобразяват, може би е онова, което ги прави инертни и незаинтересовани. Можеш ли да им се сърдиш? И на мен някой да ми седи на главата и да ме принуждава да му слушам тъпизмите, и аз ще зяпам през прозореца, за да разсея досадата.

#2 реалист 10.04.2018 в 06:16:59

Коментар номер 1 ми се струва потвърждение на статията...

Новините

Най-четените