Общото е мое, а моето си е само мое

Сигурно го знаете онова от опит установено правило, че за характера на един човек можеш да разбереш много покрай начина му на шофиране.

За нравите на една нация пък можеш да разбереш много, като й огледаш общите градски части. Като схванеш логиката на онези места, които споделяме по силата на това, че живеем в един град и съграждански би следвало и да ги стопанисваме. Не говоря за това какво някой трябва да ни направи, построи или поддържа - говоря за това какво ние, гражданите, правим с това, което принадлежи на всички.

Оня ден минах по прочулата се с ремонтите си улица "Граф Игнатиев". Първото ми впечатлениле беше, че крача из улица, през която ежедневно и ангажирано минава специална служба с една задача - да я съсипва. Цялата настилка е повехнала.

Разпльоканите черни лепкави кръгове от нечии изплюти дъвки са я нашарили като варицела. Прахът се е впил в тях и около тях и мърляво се надига, когато крачиш, за да се полепи по обувките ти. Кошчетата и гигантските кофи за боклук може да са пълни до половината и да зеят с отворени капаци, но около тях цветни опаковки от всичко изядено се търкалят заедно с есенните листа.

Сложно им е на някои граждани да направят три крачки встрани, за да си хвърлят фаса, трамвайния билет или обелката от банан в кошче - айде, моля ви се, нали си плащат за чистотата с данъци! Вдигаш поглед от земята и той опира във фасадите наоколо. В центъра на столицата е пълно с толкова графити, колкото можеш да видиш в крайните маргинализирани квартали на големите световни градове.

Минавам после по "Витошка" и обикалям градинката на НДК. Че централната ни пешеходна улица има естетиката на крайморско стъргало в селоподобен български морски курорт е ясно. Но за издънените дървени греди на пейчиците, за старателно издълбаните с ножче неграмотни послания по тях, за саксиите, натъпкани с угарки и малки боклучета, за откраднатите тук-таме цветни павета, за оскубаните насадени цветя покрай фонтаните на НДК и окаляните с нечии обувки места за сядане не ни е виновна общината.

Ние сме си виновни. Ние, гражданите. Ние, столичаните.

Една вечер, трябва да е било към десет и нещо, след театър прекосявам градинката на църквата "Св. Седмочисленици". На една пейка седят момче и момиче и се целуват, на друга - един бездомник спи, а аз крача в посока към църквата. И изведнъж с периферното зрение забелязвам свита на две тъмна фигура в единия край на градинката. Инстинктивно забавям крачка и се вглеждам по-внимателно. Възрастна жена, наведена като буквата Г, сякаш плеви. В едната й ръка найлонова торбичка, която леко шумоли.

Знаете ли какво правеше? Ами крадеше. Внимателно отскубваше засадените цветя и си ги прибираше в торбичката.

При това имаше система - на скубе наред, ами през едно, разрежда - с мисъл и отговорност, един вид, да не се наруши балансът, пък и да има за нея, и за нас, останалите граждани. Застанах до нея и я попитах какво прави. "Ми нищо - вика - оправям тука! А тебе какво те интересува?" "Интересува ме даже много - казвам - защото тази градинка е колкото Ваша, толкова и моя и аз виждам как в момента вие крадете!"

Нали знаете какво е миловидна баба да влезе в режим "атака"? Е, започна от тихо и плачливо мрънкане как, след като е на всички, защо пък тя да няма правото да си вземе "мъничко" от общото, премина в мантрата: "Толкова работих на тая държава и толкова ми е ниска пенсията, сега едни цветенца ли да не мога да си отгледам" и свърши в гръмогласна реч за това как всички сме простаци и то така и така сме щели да изтъпчем цветята, пък поне при нея щели да са на балкона и всички ние (простаците, де) сме щели да им се радваме, така че то тя за нас това го прави!

По традиция в спора с възрастната крадла си останах сама. Двойката престана да се целува и с интерес изслуша сценката, подсмихвайки се, клошарят не се надигна, а случайно минаващите граждани ни подминаваха, като че сме в друга реалност.

Резултатът от моята гражданска активност беше, че възрастната жена спря да скубе прясно насадените цветя. Ама за малко. Накрая демонстративно се наведе и театрално изтръгна още една цветна туфа, размаха я под носа ми и си я пусна в торбичката. След това се врътна и с маршова стъпка тръгна да мародерства из други такива места из София - нали така и така са ни общи, следователно нейни.

Общото е мое, а моето си е само мое.

Този класически селяндурски (да се прави разлика със селски!) български принцип на съжителство е заживял и в градовете. Градинката на Народния театър може би е един от най-тъжните примери за този така български непукизъм. Това естествено сърце на града ни пулсира двайсет и четири часа и приема в покоите си всякакви хора с техните интереси, мании и активности. Няма нищо лошо, разбира се - това е предназначението на обществените пространства, а това е едно от най-старите и емблематични места за града ни. Стига обаче всеки един от неговите посетители да има съзнанието, че за общото се грижим всички, постоянно. Че в гражданската култура има едно основно правило и то е, че никой не бива да пречи на никого.

Общото се прави с парите на всички и се ползва от всички с идеята за опазване и съграждане, не рушене и унищожение. Тази обществена грижа не е кой знае каква - не струва нищо и не натоварва никого.

Да си прибираш произведенията на кучетата дори когато ги разтоварват в някой храст или на тревата, защото по-късно точно там ще дойдат да седнат хора да се порадват на слънцето. Да не си слагаш калните обувки върху пейката, защото след теб ще седнат и други.

Ако люпенето на семки на публични места ти е толкова вълнуващо занимание, да си събираш люспите в салфетка, която после да не натикваш между гредите на пейките, а да хвърлиш в кошче. Същото да направиш с пластмасовата опаковка от храна, както и с картонените чаши от кафе и дървените бъркалки. Това, че са от разграждащи се материали, не означава, че можем да си ги мятаме, където си пожелаем, за да си ги подритваме весело с крака. Да си събираш бутилките от бира след пейка-партито. Да не храчиш и плюеш наоколо. Да не натрисаш на останалите хора шума си, от каквото и естество да е той.

Градът е място, с което трябва да се съобразяваш като принадлежащ към неговата култура.

Той е символ на цивилизованото съжителство и присъствието в него на всеки един човек трябва да е деликатно. Това не е ничия земя. Не е запустяла нива, на която да си пуснеш добитъка да пасе, защото "какво толкова". Не е изоставена гора, от която да си крадеш дърва, ако не те видят. Големият град не е само фон за снимки, като се отиде "на София" - там, пред Народния театър, с фонтаните в гръб. Той е общ дом, който си има правила.

Тези правила се усвояват още в детска възраст. Или пък се припознават и научават, когато дойдеш да живееш в него. Принадлежността към селото не е извинение за липса на гражданска култура - има хиляди интелигентни хора, родени на село, които именно оттам са усвоили чувство към красивото и уважение да го опазват, където и да се намират.

Простотията не е градска или селска черта - тя е повсеместна, безадресна.

Както е повсеместно и безадресно невъзпитанието и нуждата му да се самоидентифицира и вдигне на пиедестал, като руши създаденото от културата. Простащината много обича да се изявява и да привлича внимание. И обикновено го прави с показни акции, с разпищолен ексхибиционизъм от типа "аре, вижте ме!", с "К.Р" , написано на фасадата на някоя стара обществена градска сграда. Като онова "Локо София", с което така искахме да натрием носовете на подредените японци, като им го надраскаме на една строителна градска ограда у тях си...

И тук е мястото да поговорим за страха. Този насаден вече във всяко българско населено място страх от ближния.

Един приятел, който по работа пътува много из цялата страна, ми разказа наскоро как в малките градчета хората вече не смеят да правят забележка на никого и никъде. Хвърлят си фасовете, тъпчат градинките, рисуват по стените, чоплят звънците от жилищните блокове, изкормват уличните шахти и дори и да стават свидетели на това, нормалните, възпитани хора си мълчат. Защото се страхуват. Не знаят дали утре наглият батка няма да те намери къде живееш и заради отправена забележка да ти подпали вратата, да ти спука гумите на колата, да те набие. Абсолютната липса на чувство за защитеност в държавата ни така е обрасла навсякъде, че простащината се е развилняла като башибозук.

Налага анархията си, наричайки я свобода. Натриса безкултурието си, обявявайки го за човешка непосредственост. Обгражда се с общи национални символи, които приватизира и обявява за свои лични. Та като скокнеш против обругаването им, да те обвини в национално предателство. Простакът никога не се съмнява в себе си, защото, ако тръгне да го прави, дори сам ще открие колко е пусто и черно в същността му. Затова ожесточено се бори за налагане на своята нецивилизованост като нова нормалност. Той мрази възпитанието - то му е подозрително. Простакът най-много се страхува някой да не го разкрие, че е простак. И понеже възпитанието се основава на въздържание от дивашки прояви и той не го разбира, най-големият му ужас е да не би да пропусне как му се подиграват.

Простакът е много честолюбив, защото той смята, че всеки и всичко е против него лично - това му дава чувство за себестойност.

Той се нуждае от показно налагане на своето безкултурие, за да може сам себе си да уважава. Затова и демонстративно руши общото - да може утре да мине пак по Графа и с кеф да си спомни как и неговата свещена дъвка е залепнала завинаги някъде между плочките му.

Да се разхожда "на НДК" и изписаният от собствената му ръка "к.р за някой си" да му смига от някоя пейка в следващите десет години. Да показва на родата снимката си пред Народния театър и докато се пъчи в анцуга си с вдигната в знак за победа ръка, да разказва как им събрал очите на тия софиянци, като им надънил музиката си и изял и наръсил люспите от едно кило слънчоглед баш пред фонтана.

Мутренската "култура" не е продукт на глупави младежи с тесни фанелки и назобани тела. Тя е национална политика, а те са логичното и желано следствие от нея. Прост, агресивен и вторачен само в това къде да изпише поредното си "Локо София" народ се управлява много лесно. Дай му да се яде отвътре и да се хапе на тема някакъв национален идеал и спокойно си прави във висините каквото си поискаш. Ремонтирай му центъра, пък после той сам ще дойде да си храчи отгоре, като нарече това с нещо гръмко - например "непосредствена проява на изконната българщина." Назначи му главен прокурор с физика, наподобяваща този нов национален генотип и му организирай подкрепа от други хора с мутренска визия.

Пускай му фишеци за зли норвежци, които ще му взимат децата, за гей хора, които ще му покварят поколението, за джендъри, които ще си присвоят "правилния" му сексуален избор. И най-важното - остави го да си насажда простащината из знаковите места на достигнатата от други българи и български национални герои култура и цивилизация.

Нека си люпи семките, нека си чупи, нека се секне на улицата, нека пречи. Нека притиска цивилизованите и ги държи в битов страх. Нека ги заплашва, че иначе ще вземат много да се замислят и организират и току-виж си потърсят отново гражданските права.

Та ето така, уважаеми съграждани, се вижда връзката между счупената пейка, откраднатото паве, стъпканата на плочника дъвка и изкорубената шахта от една страна и тоталното усещане за институционална безнаказаност, за липса на защитеност, за малка, но ежедневна, битова анархия.

Доскоро смятах, че не е далеч денят, в който възпитанието ще бъде отново на мода.

Днес вече не го вярвам. Или ако се случи по силата на спираловидните обществени процеси, то връщането към него ще е толкова далече в бъдещето, че поне две-три поколения няма да доживеят да го видят. Дотогава бавно и полека за българската култура и цивилизация от едно не толкова забравено минало ще ни напомнят само градските символи и паметници, потънали в залепени дъвки, пошли графити и нечии телесни нечистотии.