Чарли Хупърт e лектор, мотиватор, автор и основател на компанията Charisma on Command, която насърчава хората да постигат целите си, да вадят позитивите от живота си и да изпълват по-разумно и по-пълноценно дните си със смисъл.
Един от най-важните уроци, които Чарли е получил, е този, даден от собствената му майка и той е: "Не се страхувай".
На теория да се бориш със страховете звучи много лесно, на на практика това представлява изключително усилие, което изисква... Ами прочетете каква точно мотивация изисква "да се научиш да усещаш страха, но да действаш срещу него". Неговият текст за изданието MotivationGrid е силно мотивиращ, защото ни кара да се изправим срещу себе си и да се преборим с проблемите, които имаме. Защото, дори не си даваме сметка, голяма част от неприятностите ни са предизвикани именно от многото страхове, които имаме.
Когато бях на 5, едно момче на име Стивън, всеки ден ми взимаше десерта, който си носех от вкъщи в предучилищната. С него бяхме приятели. Играехме си на динозаври, но всеки обед той се обръщаше към мен и казваше "Дай ми десерта си".
И аз му го давах.
Разказах на майка ми. Тя ми посъветва да се изправя срещу него и да кажа "Не". Бях много притеснен как Стивън ще реагира. Не знаех дали няма да ме набие. Чудех се дали ще останем приятели след това.
"Страхувай се, но въпреки това го направи", посъветва ме майка ми тогава.
На следващия ден отидох в предучилищната. По време на час се притеснявах много. Постоянно мислех какво ще стане на обед. Точно в 11 и 20 часа, както всеки път, Стивън се появи зад мен и ми каза: "Дай ми десерта си".
Аз се обърнах, а ръчичките ми трепереха.
"Не", отговорих. "Всеки ден ми взимаш десерта. Няма да ти го давам повече".
За мое изумление Стивън вдигна рамене и кротко седна. Не можах да повярвам колко беше лесно. Изядох десерта си и той ми се стори най-вкусния, който някога съм опитвал.
Когато се прибрах, майка ми ме попита как е минало. Стиснах юмрук и казах гордо "Успях!"
Усети страха си
Струва ми се, че на 5 съм бил по-честен от сега. Тогава разказах на майка ми какво прави Стивън. Не се преструвах, че няма проблем. Не позирах, все едно признавайки й, съм извършил голямо и честно дело. Страхувах се и го казах.
Но някъде между 5 и 15 годишната си възраст ние се научаваме, че страхът е нещо срамно. А по-лошото е, че се научаваме да се крием в страховете си. И какво се случва? Изправяме ли се срещу тях?
Не, по дяволите.
Единственото, на което се научаваме, е да се преструваме по хиляди начини, че не ни е страх.
Ние не се страхуваме да завръжем разговор. Просто не искаме да изглеждаме непохватни.
Не се страхуваме да се застъпим за себе си. Не, просто не искаме да създаваме излишен конфликт.
Не, не ни е страх да се опитаме да се сприятелим с някого. Просто това е "толкова скучно".
Не се боим да кажем "здрасти" на непознат човек, на когото се възхищаваме и когото искаме да опознаем. Просто спешно трябва да проверим своя мейл/Instagram/Facebook/Snapchat...
Майка ми ме научи да изпитвам страх и така ми показа, че мога да спра да лъжа. Да се изправя, да дишам дълбоко и да кажа високо "Страхувам се".
Защо имитирате безразличие, скука или разсеяност? Спрете.
Усетете страха. Изправете се. Дишайте дълбоко и кажете високо: "Страхувам се",.
Направете го, въпреки всичко.
Доста е лесно всъщност. Веднъж като усетите, че ви е страх, просто направете обратното на онова, което по принцип бихте направили. Но как?
Ето как правя аз: когато усещам, че треперя, че гърлото ми се свива, че сърцето ми бие ускорено, това за мен е сигнал, че със сигурност трябва да направя онова, от което се страхувам толкова много.
Повечето хора премат тези реакции като сигнали за отстъпление. Те се прибират в къщи, затварят се в себе си, мълчат. И обществото им дава цял куп извинения, за да постъпват така.
Но за вас това би трябвало също така да бъде сериозен сигнал, че трябва да се стреснете, защото това е вашият шанс да направите нещо изключително.
Аз самият изключителен ли съм? Хм, ами не. Постоянно се провалям.
Ето онзи ден, Фил Джаксън, най-добрият теньор по баскетбол в света и президент на NBA, влезе в заведението, откъдето си купувам обед. Исках да му кажа "здрасти", да бъда любезен, да го питам коя от книгите, които е написал, харесва най-много... Не го направих. Не исках да го притеснявам (сещате се - страх, дегизиран като уважение)...
Но си взех урок. И се заклевам, следващият път като видя Фил Джексън, ще го заговоря...
Борбата със страха няма общо с усещането за успех
Всичко описано до тук изобщо не в свръзано с усещането за успех. Защото нищо не ви обещава, че усилията ви няма да бъдат напразни.
Описаният по-нагоре Стивън в повечето случаи няма нищо общо с действителното развитие на нещата.
Понякога се изправяш срещу страховете си, но те не изчезват. В отговор те удрят и унижават.
Писал съм неведнъж за това как първият ми опит за целувка завърши с присмех и момичето избяга. Почувствах се отвратително, но поне бях опитал. И въпреки че ми идеше да крещя от дъното на дробовете си, усетих и някаква гордост - от това, че съм събрал куража да направя онова, което дълго време ме ужасяваше.
Затова и не се самонаказвам, когато нещата не се случват по моя начин (което е доста често). Гордея се, че съм направил онова, което съм смятал за редно, въпреки страха си.
Ето как разсъждавам сега:
"Усещам ли страх?" - "Да".
"Ще направя ли онова, което трябва, въпреки него?" - "Да".
Е щом е "да", няма значение какво ще се случи. Получил съм своето собствено разрешение да действам - а и това на майка ми.
И искам да се гордея със себе си.
