"Знаем ги ние тия пулицъри-мулицъри"

Най-големият проблем на българите сме си самите българи. Не защото сме тъпи - хич даже не сме! Не защото сме ограничени, прости, мързеливи или каквото там обикновено говорим за себе си. Не сме такива, от наблюдения и опит го казвам. Простотията ни процентно не е по-висока от тази на други националности, ограниченията ни са в рамките на макар и трудно, но все пак поносимото, а мързелът... много по-мързеливи от нас има, да ви успокоя!

Ама пустата завист... Ей по нея няма кой да ни бие!

Имаме я по рождение, в гените се е загнездила. Още от времето, когато Кубрат събрал синовете си да им обясни на смъртния си одър, че обединението прави силата. Явно толкова е бил уплашен старият хан, че тия, неговите хубостници, ще се изпотрепят един друг от завист и алчност, че и нагледен пример им дал - с наръча съчки, дето не се пречупват, ако са плътно заедно.

Не подозирал той, мъдрият хан, че хубавият му пример ще остане в историята на България и в читанките на хлапетата. И като надпис на сградата на парламента, където, по ирония на съдбата, някакви наглеци са се обединили здраво като наръча сухи клонки и нито една от разпилените и полуизгорели кибритени клечки отвън не може да ги бутне.

От онова далечно време, вече повече от 13 века, винаги имаме по нещо да се мразим и да си завиждаме. Това е моторът на нацията ни, нейното ядро, нейният смисъл.

По време на социализма завиждахме на партийците, че се хранят в специални столове, ходят на море в техни места и имат власт. Хайде, това е вид класова завист, която следва да доведе до революция в някакъв момент. Обяснима е, така да се каже, социална е.

Но ние и на равните си завиждахме:

На съседа от първия етаж, че е от село и му правят зимнина. На съседката от другия блок, че заминава да работи в Либия. На приятелското семейство, че детето им го приели в английската или го избрали да е нещо в Комсомола. На колегата, че има вила, на шефа, че има служебна кола, на случайния минувач, че в общия социалистически дефицит си е намерил тоалетна хартия. Голямо завиждане, голямо нещо!
С промените нещата около завистта не станаха по-ведри.

Умираме от яд за парите на оня, за любовницата на тоя, за къщата с басейн, за марковите дрешки, за ботокса и силикона, за ПР-а и връзките, за екскурзиите, за позициите. Това е онази нисичка, сухичка, ежедневна, подла завист, която се чете мигновено и жили като озверял от глад комар. Толкова е първосигнална и естествена, че даже не можеш да й се сърдиш - тя е като вдишването и издишването - инстинктивна е, пръква се от само себе си. Хубавото е, че я отразяваш мигновено и можеш просто да я игнорираш. Нещо като шамар с опакото на ръката.

Има обаче една друга, перфидна и злостна, разяждаща и смърдяща завист. Тя хич не обича да я наричат така, защото приема себе си за интелектуално проявление на социална активност от най-високо ниво.

Един вид гражданска позиция, будност, прозрение - нещо като мултиплициране на приказката „Царят е гол!", в която само едно необременено око може да види „истината" и една свободна уста може да я изрече. Тази интелектуална завист се активира от съвсем същата непоносимост към чуждия успех или представата за него, но приема за свои оръжия хапливото неглижиране, маниерното подхилкване и присмеха.

Да дам пример?

Любимият ми - с изложбата на Кристо в София и разпенявените по социалните мрежи, унищожени от делниците си хорица, които взеха да ни „светкат", че той не бил никакъв артист, че даже и мошеник бил! Щото това с опаковането на разни неща кой ти го не може! Крещяха, че си бил намерил бизнес и печелел милиони, завиждайки му шумно от панелните си еднотипни холове и продънени от зависимости животи. Междувременно той ще прави пореден проект това лято - „Плаващи кейове", с пътека по вода в езерото Изео, Италия. И до него онези, разбирачите от всичко и големите критикари, ни мисловно, ни духовно, ни физически ще се докоснат.

Затова Кристо не ще и да чуе за България, камо ли умилен да си идва в нея. Че за какво му е?! Тук всеки втори е по-голям артист от него, който на всичкото отгоре зверски го мрази.

В последните дни интелектуалната завист пак си има своя тема.

Целокупното онлайн и офлайн общество от специалисти по нещата от живота и извън него гракна, че нашият фотограф Стоян Ненов, дето спечелил „Пулицър", всъщност не бил спечелил нищо, защото е част от екипа на Ройтерс. Не бил лично той отличен, един вид. И освен това каква толкова му била снимката, като всички те били декорирани, нагласени, извадени от контекст, политически скулптурирани и не знам си какво.

А, да, ако все пак някой е взел да хареса кадъра на Стоян Ненов, идва трета вълна завист, която агресивно се нахвърля върху „Пулицър"-а и комисията, която го дава.

Никаква награда не било това, трябвало на Сулицър да я прекръстят, защото на Сульо и Пульо се била раздавала. И американците нищо не разбирали от фотография, също така и тази фондация, дето раздава на кило тия пулицъри, си била направо една шайка промити от конспирации и геополитически игри хора с претенции. И к(во толкова - пулицъри-мулицъри! Ай, да им се не види претенциите! Че той с телефона си кви снимки може да извърти, па за клиповете да не говорим - цели документалки!

Понеже проследих „полемиката" по въпроса, забелязах, че всъщност такава няма.

Завистта си е съвсем неподправена - просто, за да изглежда по-софистицирано, е обрамчена във всякакви допълнителни теории и примери за това колко световните награди, хеле па американските и западняшките, вече за нищо не стават. Та, седи си Гошо, Пешо, Иван или Марийка в своя кафяв домашен фотьойл и докато съседът отгоре дъни чалга, тия отдолу се бият, а по телевизията един файтон хора протестира пак за нещо си (да им имам свободното време, си вика тука Гошо-Пешо-Иван-Марийка), той / тя има свободата мощно да наплюе и най-големите капацитети, и най-великите таланти, и най-престижните награди.

Нобелова награда ли?! Я сиктир - знае им той номерата! Всичко е платено и разиграно предварително. Всичко е политика! Оскари ли? Там най-големите ненормалници ги награждават, щото журито е купено, треа се земат едни пари и съдята е п...раст!

На всичкото отгоре и черните взели да викат, че нямат достатъчно награди и аре на бас, че догодина ще дадат оскарчета на „мурзилките"! Не могат да му ги разправят те на него - умния, недооценен, светнат за въртенето на света и планетите, проницателен и иначе патриотичен българин - тия бла-бла и тинтири-минтири! Пък сега и някакъв си фотограф се разпенил, че имал бил „Пулицър"... Не на него тия, ей!...

Само че Стоян Ненов, фотографът, живее по горещите точки на света, не в мухлясалата си квартална бърлога. Залепена за тялото му е фотографската техника, не вечерната ракия и смърдящите на пържено домашни пантофи.

Пред очите на този човек са се разигравали сюжети на живот и смърт, защото хоризонтът на неговия личен, човешки смисъл не опира в балкона на съседа и силуета на жена му, когато полуразголена простира домашните си черги.

Стоян Ненов, момчето, което дори никъде не се самопохвали за наградата си, е зает да върши работата си добре. И няма време да се занимава с традиционната българска отрова, която ей така, от генетична необходимост, се излива върху него. Той не е и няма да бъде нито поредният отворен недоволко, който „ги разбира тия работи", нито мърморкото, за когото и „добър ден" е обида, нито интелектуалния многознайко, който винаги държи палмата на съвършенството и принципно не харесва нищо, че да не вземат да го вземат за прост.

На Стоян Ненов изобщо не му е до тези хора.

До никой от тях не му е, защото май дори изчезна от Facebook - сигурна съм, че разбирачите са помогнали за това с коментарчетата си. Стоян Ненов е професионалист, какъвто нито един от тях не е и няма да бъде. Слава Богу, има кой да оцени труда му и го е направил. Това е огромен, прекрасен, вдъхновяващ успех! Който, ако имахме поне малко останало чувство за общност, съпричастност и проста, човешка доброта, сигурно щяхме да приемем като свой. И да му се зарадваме.