Публичната изповед в България е трудна работа. Досущ като в американско шоу, актьорът Иван Ласкин призна в предаването на Мартин Карбовски, че е алкохолик и се лекува от зависимостта си.
Тутакси се появиха коментари на двата полюса: "Браво, това е мъжкарско поведение!" до "Ега ти комплексарят и озлобеният пияндурник!"
В страна, където всичко се крие под килима и зад вратата, никой няма да те разбере. Дори и да е по-голям пияница от правещия признанието. Лицемерно ще те осъди, злобно ще изхихика, загрижено ще просъска, кефейки се, ще "състрадава".
Истинско състрадание ще намери трудно. Българските сърца трудно се отварят за съчувствие. Колкото и устата ни - да признаем проблем или различност.
Малко след признанието на Ласкин, по друга една телевизия една майка разказваше, че тръгне ли на разходка с увредената си от ДЦП дъщеря, всички погледи се вперват в нея и дори едно кафе не може да изпие, без цъкане с език зад гърба си и чукане на дърво.
Селяндурско-провинциалният манталитет, който ни кара да действаме на принципа "за пред хората да сме добре", показва в каква лишена от състрадание човешка маса живеем. За общност е почти невъзможно да се говори.
Затова нито можем да състрадаваме истински и от сърце на болката на другия, нито да се радваме на успехите му - от завист. Впрочем и на собствените си. Нали многото смях и радост не са на хубаво...
Независимо дали ще се справи или не с пиенето, Иван Ласкин наистина показа кураж и мъжество с признанието си пред стотици хиляди зрители. Дано устиска на лечението. Дано им стиска и на други алкохолици. А някой там в тъмните ъгълчета пак гадно хихика...
