Сигурно нямаше да напиша този текст, ако палтото ми все още не вонеше на някаква смрадлива смес от мръсни до втвърдяване чорапи, цигари, дълго застояли се дрехи във влажен гардероб, запържено готвено и много чесън, изяден предната вечер.
Виснало на закачалка на балкона, то продължава да излъчва във въздуха спомена от снощното такси и да ми припомня като на кино всички онези жени и мъже зад волана, с които такси услугата някога ме е срещала.
Кралицата. Вози ме за първи път някъде в края на осемдесетте години.
Гаджето ми беше в казармата и трябваше бързо да стигне до портала на поделението си в покрайнините на София, та двамата отчаяно перехме ръце из пустите изобщо откъм коли тогава столични улици.
Точно преди съвсем да се разрева, че никой не спира на войник и момичето му, едно жигули елегантно се завъртя в кишата пред нас.
Зад волана му стоеше дама над четиридесетте, леко закръглена, с огромна руса прическа като на френска кралица, къса и впита пола, изпод която коленeте й изглеждаха като глави, тежък грим и кривогледи очи, които сякаш си бяха разпределили перфектно задължението да ни наблюдават и двамата едновременно.
Лявото се беше впило в мен, дясното шареше по шинела на гаджето ми, а тежките й клепки щракаха при всяко мигване в ритъм с тарифата на апарата.
Ужасно щастливи, че най-после някой ще ни вземе, и двамата нахлухме в автомобила през глава и затворихме вратата. Когато казахме координатите обаче, русата прическа се извърна към нас, направи драматична пауза и рече: „Млади хора, преди да се качите в таксито, трябва да кажете къде искате да отидете, за да си прецени шофьорът дали ще ви вземе! Айде сега, слизайте обратно!"...
Ние се спогледахме, пък излязохме от таксито и послушно (защото тогава осемнайсетгодишните бяхме предимно послушни, смееш ли да си друго...) затворихме вратата.
Лелята даде газ и потегли със свистене на гуми. И точно когато си мислехме, че ни чака още половин час безпаметно чакане на улицата, тя направи бърз обратен завой насред трамвайните линии и закова спирачки точно пред стъпалата ни.
„Аре, качвайте се, кво да ви правя?!", извика отвътре, докато навиваше ръчката на страничното стъкло, „Кой ще ви вземе иначе..."
Веднъж седнали на задната седалка на жигулито, и двамата млъкнахме и съсредоточено следяхме уверените й шофьорски движения. Почти на всеки светофар дамата пращаше я въздушни целувки на колегите си (то тогава компанията за такси услуги си беше една), я подвикваше нещо от прозореца си на някой познат на тротоара или в съседна кола.
Закара ни за няколко минутки, като междувременно успя да спре да си вземе кафе и да си прибере тоалетите от химическо чистене. За да ги постави така в колата, че да не се смачкат, физически ни избута в едната част на задната седалка и окачи закачалките на страничните дръжки над вратата.
Пакет с изгладени чаршафи стовари в скута ми и заповяда да внимавам да не се изпързалят от плика. Когато оставихме момчето ми пред вратата на поделението, тя неочаквано се оказа изправена точно между нас и дежурния офицер на входа, на когото взе да нарежда да не тормози войничето, че само да разберяла нещо такова, никога нямало да идва до тоя адрес.
Човекът изглежда се притесни от това, защото опъна куртката си, намести кепето си и почти й отдаде почест.
И, докато през сълзи романтично помахвах на гаджето, нашата шофьорка на такси вече ме беше хванала за ръка и ме влачеше към колата: „Айде, душицо, давай да те карам към центъра, няма да плащаш!"...
През следващите години на няколко пъти попадах отново на тази фамозна дама зад волана. От други дългогодишни таксиджии от онова време разбрах, че тя си беше нещо като запазена марка на тоз вид услуги в София.
Познаваха я всички, почти нямаше човек в града който да не беше попадал на някой от нейните „уроци" по такси етикет, а прозвището, което беше станала нещо като градска легенда, беше Кралицата.
Имаше остър език и добра душа. Караше като американски камионджия и можеше да смени спукана гума почти за толкова време, колкото й беше необходимо, за да се начерви. Колата й винаги беше чиста, а дългите й червени маникюри действаха като допълнителни аварийни за останалите участници в движението - щом започнеше да барабани с тях на волана, сякаш целият градски трафик спираше.
Иначе легендите за нейния живот извън таксито бяха много. Чувала съм, че някога била проститутка по морето. Според други била самотна майка и въртяла волана, за да отглежда децата си. По едно време отнякъде се прокрадна и версията, че е платено ченге на тайните служби, което трябва да следи къде отсядат чужденците в София, като държи под око летището и някои основни столични хотели и заведения.
Каквато и да беше истината, Кралицата си беше заслужила прякора сама и гордо си го разнасяше от адрес на адрес със своето такси жигули.
Разказвам тази история не само, заради този невероятен образ Кралицата. Историята ми е важна и защото тогава тежкият соц беше формирал доста абсурдни правила на поведение, които хора като нея настоятелно разпространяваха, мислейки ги за адекватна норма.
Като това да питаме шофьора, преди да се качим в таксито, дали нашата посоката го устройва.
И ако Кралицата сама по себе си беше достатъчно интересен характер, че да й простиш нахалството да ти дава подобни уроци, днешните й колеги масово смятат това за тяхно изконно право. Пък някак, като си излязъл на улицата да работиш в условията на пазарна икономика, е задължително да си дадеш сметка, че услугата, която извършваш, е платена и този, за когото е предназначена, е човекът с парите.
Случвало ли ви се е да поръчате такси, а след нам колко си време закъснение да дойде някакво сърдито човече, което не отговаря на поздрава ви, надуло си е музиката в колата, овоняло е салона на цигари, а карането му е такова, сякаш току-що жена му е казала, че си има любовник?
Този тип градски джигити обикновено държат такситата си чисти и ги тунинговат с всякакви неща. За тях е много важно саундът вътре да е като в нощен бар и е въпрос на престиж почти да ви спукат тъпанчетата. Тъй като това си е тяхната музика и тяхната кола, те ви карат да се чувствате като истински натрапник и изобщо не се интересуват дали точно този стил и това ниво на звука са ви ок и дали пък съответстващата на бързия ритъм скорост не ви притеснява.
Тези шофьорчета обичат да карат в специална стойка - леко наведени на една страна, с ръка бащински подпряна върху волана.
Таблото пред тях представлява истински мини офис - имат тефтерче с вакуум за стъклото, на което се мъдри снимка на жена по големи цици, разполагат с някакво китайско улеснение за закачане на мобилен телефон, имат си модерна стойка за чаша, а от огледалото за обратно виждане виси някаква арт инсталация от любими предмети.
Таксиджиите от тази категория нарушават правилата непрекъснато - пререждат колони от по десет автомобила, минават от крайна дясна в крайна лява лента като коли-невидимки, завиват на червено, нервно напускат натоварената асфалтова лента, за да натиснат газта върху трамвайните ленти и да изфучат току пред носа на някоя дезориентирана бабичка.
Те не обичат да разговарят с клиентите си, защото би следвало да намалят музиката, пък то си е и сложно да водиш разговор. Накрая, когато дойде моментът за плащане, грабват сумата от ръцете ти, припявайки с тонколоните си, и почти никога не понечват да ти връщат ресто.
Тръгват си с мръсната газ, с която така или иначе си карат непрекъснато и те карат да се чувстваш щастлив, че просто си оцелял.
Втората категория съвременни таксиметрови шофьори са онези закъсали финансово образовани хора, които от немай къде са седнали зад волана и много държат да запознаят всеки клиент със своето впечатляващо научно CV.
Обикновено тези хора са много мили и разговорливи, защото приемат работата си и като възможност да срещат различни хора, сред които, защо не, и някой който да ги измъкне от порочния кръг на платено градско шофиране. Те често имат забавени шофьорски рефлекси и малко се стряскат от по-нахалните си колеги или от тези от горния тип.
В колите си не предлагат никакъв лукс или екстри - просто се опитват да ги поддържат сравнително чисти.
Интелектуалците-таксиджии по неволя обичайно имат набор от вестници на борда или пък книга, чието съдържание предават накратко на всеки малко по-приветлив клиент.
Лично аз съм получавала така уроци по физика (един научен работник от БАН ми разказа как действа ускорителят на електронни частици), лекция за функционирането на щитовидната жлеза (един докторант, който караше такси, за да може да се храни, докато пише тезата си), базисни познания по икономика (пенсиониран доцент от Икономическия, който набързо сравни социалистическата икономика с капиталистическата и заключи, че „нови форми са нужни") и дори няколко израза на китайски, които забравих още с плащането на сметката (китарист, чакащ да замине на работа в Унгария).
Към тази категория шофьори на такси спадат и онези нароили се преди доста години евангелисти от ромски произход, които приемат всеки клиент като заблудена овца, която трябва да бъде вкарана в божието стадо в рамките на курса. Автомобилите им са декорирани като малки храмове с всичките там кръстчета, висящи от огледалото, картички с божия образ и снимки на любими пастори от църковната общност.
Те винаги са изключително мили и позитивни и ако не прекаляват с божиите откровения и личните си катарзиси, могат да са перфектните служители - не лъжат в сметките, не пушат, карат според правилата и не псуват.
Накрая да се върна на вмирисаното палто, което току-що пак ми напомни за себе си.
Неговото състояние дължа на най-неприятния тип шофьори на таксита. Те са онези чичковци, които превръщат колите си в част от панелната си квартална реалност. Седалките им са преработени така, че да им е топло и удобно:
то не са овчи кожи, то не са цели решетки от дървени топчета, то не са домашно направени възглавнички за кръста, коленете, гърба или врата!
По таблото им висят разни талисмани, снимки на деца и внуци, табелки с хумористични послания („Карам да върви!", „Внимание, нервак зад волана!" и т.н.).
Работното им облекло включва анцуг за всички сезони, гарниран с пуловер или потник според температурите навън. Карат с удобни обуща - въжени, гуменки, сандали или чехли. Пушат в колите си, защото са си техни и не се съобразяват с никакви забележки на разни там претенциозни клиенти - „Като не щеш дим, качи се на твойта си кола!".
Личната им хигиена дори не е съмнителна - тя е с ярко изразено особено ниско ниво и това се усеща още с отварянето на вратата. Смрадта е онази, описана в началото - на старо, застояло и некъпано, полято обилно със снощен чесън.
Това са и отявлените тарикати, които претендират, че знаят всеки маршрут в града и затова могат да те прекарат през жълтите павета, когато отиваш от „Младост до „Дружба".
Мисля си, че такси услугата е нещо като метафора за цялата подмяна на мисленето ни от последните двайсет и пет години - от социалистическо към капиталистическо. И като всичко, което ни заобикаля, някак шизофренично съчетава по най-лошото и от двете.
Излязъл съм да те возя и ти да ми платиш за това, но аз командвам парада! Колата ти я давам под наем за курса, но аз си решавам точно колко чиста ще я поддържам и дали ще си пуша в нея!
Ще ти взема парите и бакшиша и без да си ми го дал, ама ще ти надуя главата с моята музика, моята история и моя бог, пък и маршрут ще ти избера!
И накрая, ако успея да те накарам и да се чувстваш доволен, че сме се разделили, и да си плюеш в пазвата, че си оживял, значи съм си свършил работата чудесно!
