Искам да се чувствам като бял човек

Изтрещяването е масово, но политиците минават всякаква граница и става все по-трудно да се диша. Напоследък публично се изричат изключително непремерени думи и мисли.

Вчера чухме как - в стремежа си да се хареса като новоизлюпен политик, Росен Петров иска да натика депутат в чувал, наричайки го "черен човек". Ще оставя натикването в чувал без коментар. То е да се дивиш и удивляваш - и пак да се дивиш и удивляваш.

За съжаление, говоренето на омразата става практика не само сред тях, но и сред нас. Аз се опитвам. Знам, че трудно ми се получава, но все повече се опитвам, защото - ако не го направя - е лоша карма. А моята лоша карма ще засегне всички, с които общувам. Адски е просто.

Преди доста време чудесен български писател, Калин Терзийски, написа текст, пълен със състрадание към онеправданите в България, в който искаше да се чувства "бял човек". Всеки го казва. Аз самата "искам да се чувствам като бял човек", което всъщност означава, че освен че е дълбоко расистки, е и изключително тъп израз, защото по улиците няма пукнат ариец.

Твърдението, че сме бели е така пресилено, както новината за смъртта на Марк Твен била силно преувеличена. Опасни мисли са тези, рушат стереотипи. Има напълно арийски изглеждащи турци - бели, руси и синеоки. Степента на бялост на българина е по-близо до Азис, отколкото до Брад Пит, бялото като светлина обаче е въпрос на поведение.

И на тях, глупаво алчните, не им е добре в толкова малка страна, в която всички ги мразят. И мразят не само тях. Политическата ситуация в България, съчетана с това, което се случва навсякъде по света, недоволството, плюс идеята, че не сме това, което сме, води до скандали, съскане, отфрендване, блокиране. Подмолна депресия, при някои истерична, при други отчаяно търсеща спасение в постване на клипове с котки и всякакви други животни. Нещата са глобален shit.

Светлината, която все пак носим, бялото, иска да знае дали сме българи, хора или антураж на рептили. Черното надделява все повече, говоренето става все по-ожесточено, бедността и безверието кара хората да освирепяват и се стига до вандализъм над религиозни храмове.

Заставането на твърда позиция е очакване на летящ към главата ти камък, който адски бързо ще се манифестира. Изобщо нещата се манифестират мега бързо. Както всяко политическо премълчаване рано или късно проговаря по един или друг начин.

В текст отпреди 7 месеца на в. "Сега" от 13 август 2013 г. се казва следното:

"Президентът Росен Плевнелиев не е имал двустранна среща с представител на Турция и не е обсъждал теми от двустранните отношения, в това число и имотни въпроси. Това съобщиха от прессекретариата на държавния глава.

Изявлението е опровержение на Анадолската агенция, която съобщи, че по време на неофициалното посещение на турския вицепремиер Бекир Боздаг у нас Турция си е поискала отомански имоти в България.

В негова чест главното мюфтийство даде вечеря в Пловдив, на която присъства и президентът, а българските медии не бяха допуснати. Това даде основание за множество спекулации".

Всичко би било наред, ако българските медии бяха допуснати, а не присъстваха само турски - нещо, което би трябвало да създаде някаква сериозна реакция от страна на президентството.

Обясниха, че всъщност нищо не се е случило, никой не е искал нищо. Вицепремиерката Златанова каза, че "интерпретацията на турската медия не беше съвсем точна. Тези спорове се водят в съда, там им е мястото".

Някой да е чул нещо за съд? Май не. Всичко беше заметено под килима, без да е ясно защо Анадолската агенция ще лъже, че Боздаг е поискал това, което е поискал. И впоследствие стана ясно, че ТОВА Турция наистина го иска и изкривяването на истината не идва от тях.

Последиците от замитането под килима от българска страна се оказаха затишие пред буря, което рязко беше нарушено от бунта в Пловдив.

Турция вече съвсем официално си иска вакъфските имоти, а пък в същия текст в "Сега" министърът на културата Петър Стоянович твърди, че въпросът с тези имоти е уреден като проблем между Царство България и Османската империя от 1909 г., с което нещата са приключени. Ексцентричният Божидар Димитров казва разни неща, които не искам да повтарям, за да не бъда обвинена че допринасям за ескалиране на напрежението.

Като всеки гражданин на България бих искала да знам, ако е възможно, нещата приключени ли са или не са? Има ли някой в тази държава, който може да ми обясни кое е истина и кое не, и да му повярвам?

В текст за "Дойче Веле" Ивайло Дичев пък твърди, че турците трябва да си получат всичко, и било супер нецивилизовано да не ги дадем, били само 60 декара. Мисля, че никой от нас не се заблуждава, че искат да отцепят несметни земи от България, дет' се вика няма да има и нужда.

Това, което искат турците, е да строят джамии. На 60 декара могат да се построят доста, независимо дали бъка от мюсюлмани там, където биха ги построили. Джамии има ли, правоверните ще ги намерят. Мога само да съжалявам, че българите не са обединени около храм.

Така че - турците имат или нямат право да получат тези имоти при положение, че са били нашественици, иззели от позицията на сила български земи? София със сигурност има нужда от още една джамия - независимо от имотите им, и не само заради родните ни мюсюлмани, а и заради потока емигранти, който няма да спре. При условие, че ще контолира звука на високоговорителите си в норми, които няма да обиждат разбиранията на другите.

Не искам да се чувствам като бял човек, разбра се, че не сме, а като човек, който е част от нормално функциониращо общество. Знам, че на този етап е невъзможно, но никой не може да ме спре да го искам.

И последно, кой може да даде компетентен отговор на въпроса за вакъфските имоти на правителствено ниво? Кой ще поеме отговорността за отговора си в която и да е посока? Само питам, както казват американците.