"Коя е пък тая, че да ми каже?!"

Българският инат по принцип е полезно нещо. Благодарение на него толкова сме си изпилили сетивата, че генерално първо предпочитаме нещо да отречем, a после евентуално да се размислим заслужавало ли си е.

А това в страна като нашата си е умение за оцеляване. Но не е начин за промяна или прогрес.

Най-вече защото инатът играе на тънката струна на самочувствието и блокира възможността за диалог и смяна на становища.

Сега към този инат да прибавим и още нещо - неизкоренимото убеждение на всяка нация с комплекси (като нашата), че от всичко разбира. И че тя е наясно кои са най-добрите решения за всякакви световни, държавни или лични казуси.

Тази убеденост в изконната й мъдрост й дава правото дори да се разпорежда с исторически установености и с правила, създадени на базата на столетия човешки опит. И да ги игнорира, като им лепва етикет "глупост". Мисля, че една от най-често чуваните квалификации у нас за щяло и нещяло е точно тази - "глупаво". Чак да се чудиш как сред толкова струпани на едно място хора, които знаят какво е умно, се оказваме все в глупави световни, държавни или лични ситуации...

Преподавам етикет и протокол от почти десет години. В началото на тази тема у нас масово се гледаше като на нещо излишно и префърцунено. После в работната си практика хората започнаха да осъзнават, че светът отдавна е измислил правила, чрез които, ако не да се разбира напълно, то поне да намали възможностите за недоразумения в комуникацията си.

Тогава интересът към бизнес етикета и относителните норми, които той препоръчва и ползва, видимо нарастна. И, разбира се, заедно с него дойде и големият парадокс - една немалка част от онези, които уж се интересуват професионално от усвояването на различни етикетни правила за служебна или лична полза, всъщност войнствено ги дебатираха.

Като умен гимназист, който хем иска да знае физика, хем изпитва удоволствие да се заяжда с учителката дали наистина Третият закон на Нютон, че всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие, е верен. Или още по-нелепо - че дори и да е верен, изобщо си заслужава да го зачитаме. Като че цялата динамика зависи лично от преподавателката по физика и тоя закон е някакъв неин личен каприз...

По време на работата си с различни групи и екипи съм влизала във всякакви нелогични оспорвания на етикета, такъв, какъвто го ползваме в Европа и отчасти в Америка.

И такъв, какъвто го преподавам, не защото така съм си го измислила, а защото така са ме учили капацитети в бранша с опит в огромни държавни, политически и бизнес структури.

Случвало ми се е по време на обучения буквално да ми се карат, че преподавам например как на всеки служебен имейл е редно да се отговори максимално бързо (в рамките на 24 до 72 часа), как не се говори по телефон на важна бизнес среща или как на сватба само булката има право да е в бяло.

Аргументите обикновено са "ми то ние получаваме по сто мейла на ден",  "аз па си говоря по телефона, голяма работа!" и "що па да не нося бяло и аз?!".

И винаги съм се чудила, след като не възнамеряват нищо от преподаденото да ползват и така или иначе всичко си знаят "по нашия си начин", защо изобщо си губят времето и парите да се обучават. Синдромът "ние пък така си правим" работи силно и нерядко имам усещането, че определени хора се явяват на класове по различни умения, само за да са се уверяват непрекъснато колко са си добре и без тях или как "това са пълни глупости".

Самочувствието им има претенции за познание във всички области на етикета като обществена комуникационна система.

Но най-докачливи си остават хората по отношение на външния вид и облеклото. Ето там недоверието към истинността на информацията и съпротивата към исторически и психологически установени правила и норми са равносилни на война.

Сакън да не посъветваш да се ходи на официално събитие с костюм, вместо с последния закупен анцуг! Да не би да им нарушиш личната свобода, като им препоръчаш да говорят със сервитьора на Вие! Кажеш ли им, че ризата с къс ръкав не е официална риза, все едно им крещиш в лицата, че са простаци, така персонално се засягат!

Случвало ми се е да ми се сърдят лично за подобни съвети, вместо да чуят защо и как те ще биха им свършили работа. Един път дори една дама беше на път обидено да напусне залата заради това, че споделих как строгият корпоративен етикет не допуска да се носят отворени обувки.

Все едно ме видя как нахлувам у тях тежко въоръжена и конфискувам всичките й сандали и чехли, с които е имала намерение да ходи в офиса (работеше в банка), след което разлепям снимката й с унизителен коментар по централните столични улици.

В разбирането за това какво е обществено възпитание у нас все още липсва осъзнаването, че уважението към определени норми улеснява процеса на комуникация.

Правилата не те унифицират и не заличават персоналността - те просто помагат да бъдеш разбран и приет безпроблемно, без излишен "шум" в картинката.

Накъде да насочиш възприятията на другите спрямо себе си зависи от самия теб. Но като познаваш кодовете на отделните ситуации, както и нагласите и очакванията на хората, които участват в тях, можеш по-лесно да избереш как да изглеждаш, за да си свършиш успешно задачата. Когато отивате на лекар, очаквате да срещнете спретнат човек в бяла престилка, който работи в подреден и чист кабинет.

Ако там заварите брадясал чичо с пожълтели мустаци, лекьосана фланела и черно под ноктите, седнал в продънен стол зад бюро с прашни папки, едва ли ще се доверите на експертизата му като медик. Дори и да са ви го похвалили като най-добрия в специалността си.

По същата логика се съмнявам, че ще седнете при фризьорка с опърлени коси или ще си доверите спестяванията на банкер с ръчен часовник на цената на къща в Бояна. И няма да го направите по много ясна причина - вътрешното ви чувство ще ви указва, че не бива.

А вътрешното чувство е нещо много сложно за обяснение и разбиране, защото то се формира както от личния опит и психологическа нагласа, така и от неусетно усвоеното обществено знание за това как се правят определени неща.

По същия начин хората възприемат и вас.

Ако се появите на конкурс за  работа като детски възпитател с вечерен грим, мрежест чорапогащник, пола до над бедрото и високи обувки на червени платформи, доста по-малко вероятно е да ви наемат. Не защото непременно нямате качества, но защото няма и да ви допуснат да ги демонстрирате, след като не сте преценили ситуацията и не сте подходили към нея с подобаващо уважение.

С начина, по който избираме да изглеждаме, показваме какво знаем за мястото, хората и събитието, на което присъстваме, какво е отношението ни към тях и как бихме желали да се впишем там.

В общества с отдавна функциониращи системи за комуникация на различни нива (лично, професионално, държавно, интернационално и т.н.) нюансите са много и затова има създадени и утвърдени начини те да се тушират и разчитат правилно. Благодарение на тях рискът от взаимно неразбиране спада значително.

На бизнес среща се ходи с костюм, не защото някой така е решил, че му харесва, а защото няма да се загуби излишно време в чудене какво точно има да каже отсрещната страна, като се е издокарала в дънки и фланелка например.

На официални събития се обявява дрескод, тъй като поканените имат и функцията с присъствието си да дават ниво и да дорисуват обстановката, идеята, причината за самия ивент.

Затова и обявеният начин на обличане не е претенция, а молба да се прояви уважение и съпричастност към организаторите и гостите. Да не спазиш указания дрескод е като да не си подадеш ръката, когато някой протегне своята, за да се здрависате.

В този смисъл, ако си приел покана, на която пише, че дрес кодът е костюм с вратовръзка, а отидеш с джинси и карирана риза, негласно обиждаш своите домакини.

По същия начин е обидно да работиш в държавната администрация и да посрещаш гражданите по потник и къси панталони, да се появиш на оперна премиера по джапанки или да продаваш хляб в мазен, работнически гащеризон.

Да се съобразяват с това как изглеждат е особено важно за публичните личности, защото освен всичко останало, чрез тях се възпитават и останалите.

Разбира се, артистите имат най-голяма свобода в избора си на имидж, защото самата им професия е такава. Колкото повече пари и доверие се управляват обаче, толкова по-строга и небъбрива откъм елементи трябва да е визията. Корпоративният начин на обличане (костюм в три части, сиво, синьо и черно като цветове, прости кройки) спазва строгост, за да помогне на преден план да излязат опитът и сериозността, за които визията е само добра рамка.

Той не е създаден да омаловажава нечий вкус или да подтиска егото - напротив, той е начин веднага да се преодолее любопитството на окото и изводите, които си правим на базата само на видяното. Така можем да се концентрираме върху същественото, което се дискутира или съобщава.

Видът говори и за отношението ни към самите себе си. Предполага се, че когато се грижиш да изглеждаш добре, държиш да си приятен събеседник в общуването и да покажеш грижата си към себе си, работата си и хората, с които я споделяш.

Телевизиите като масово средство за комуникация също имат изисквания към журналистите, които се появяват в кадър.

Преди години правило в новинарските емисии беше водещите жени да са с прибрани или къси коси, дрехи в семпли кройки с ръкави и с ненатрапчиви бижута. С времето кодът доста се демократизира, но в сериозна телевизия никога няма да видите новинарка по потник или с рокля на пайети. Или ако я видите облечена така, веднага ще се усъмните в сериозността на информацията, която тя представя, професионализма й и доверието в самата телевизия.

Заради човешката способност първо да възприемаме информация през очите, трябва да си даваме сметка и как един малък детайл може да повлияе на формирането на  мнение. Точно на тази особеност разчитат и любопитните снимки на политици, уловени в "неудобни" моменти, извадени от контекста или разчетени в друг.

При срещата си с Еманюел Макрон новият министър-председател на Великобритания Борис Джонсън си качи за малко крака на масичката между двамата. Жестът, както и да го погледнеш, е неприятен, но разчетен в напрегнатата ситуация на преговорите по Брекзит, той става нагла демонстрация на шовинистки непукизъм.

Дали наистина е така, няма как да знаем със сигурност. Но снимката вече е световноизвестна и е дала основание на милиони хора по света да провидят зад крака върху масата нищо друго, освен политическо нахалство и държавническа наглост. Окото е видяло - ходи после обяснявай, че не било така...

В България, където исторически не сме имали възможността да се учим на етикет и да осъзнаваме колко ни е от полза това знание, има много неща, с които ни се налага да се съобразяваме в ежедневното си общуване.

В този смисъл би било проява на лош вкус и невъзпитание да се подиграеш на собственика на сериозен аграрен бизнес например, че на среща за договаряне на трактори идва обут с въжени обувки и носи преметната диагоналка.

Той най-вероятно е страхотен професионалист и работата ще бъде свършена подобаващо, нищо, че по начина, по който изглежда, не е демонстрирал уважението, което сте очаквали. Човекът просто не познава правилата и най-вероятно се представя пред вас така, както смята, че е най-добре, а това вече е достойно за уважение.

Етикетът не е създаден, за да съди, а за да помага, така че нито един специалист в тази област няма да ви посъветва тутакси да обърнете гръб и да си тръгнете.

Когато обаче си наясно с нормите, когато си част от компания с определено лице и позиция, си длъжен да се грижиш да ги поддържаш и представяш по най-добрия начин.

Лекарят е чист и спретнат, зъболекарят има перфектна усмивка, офисът на счетоводителя е подреден и приветлив, а сервитьорът в петзвездния ресторант сервира с ръкавици и се усмихва без да си показва зъбите. Правилата са такива, за да не се спъваме в недоразумения по пътя на комуникацията си, не за да се перчим кой кой е.

Да се дискутира дали това е правилно, или не, е като спора да се пуши ли, или не на обществени места. Установено е, че пушенето не е полезно и след като не се раждаме с цигара в уста, по-нормално е на публични затворени места да не се пуши. С външния вид е същото - знае се, че да си приятен за очите винаги отваря врати.

Като изглеждаш адекватно на ситуацията, хората и смисъла на една среща, вратите са още по-широко отворени. Тук не става дума за свобода, за лично творчество и изява на аз-а или българщината.

Става дума само и единствено за най-добрия начин да се представиш някъде.

Ето защо това толкова родно рипане срещу подобни норми не е нищо по-различно от магарешки инат и самолюбиво упорство, че "от Витоша по-високо нема", "от Искъра по-длибоко нема" и че "Коя е пък тая, че ше ми каже на мене?!"

Затова и докато не се осъзнае, че да си облечен с костюм в телевизионен дебат например не е предателство спрямо потурите, анцуга или тишърта, все ще се дърляме за това не било ли претенциозно да изглеждаш добре.

Не, не е претенциозно - важно е. И ако такава ни е базата за какъвто и да е обществен разговор, не е изненадващо, че той продължава да се случва на ниво "аз па така си го знам".