На 10 март се състоя първата по рода си организирана от правителството кръгла маса с медиите. Изчетох отзивите в интернет, както и клиповете с изявленията на Местан, Станишев и Орешарски.
Отзивите в пресата са, че свикването на подобна среща показва дискомфорт в правителството, дори някакъв страх. Дискомфортът е нещо добро, означава, че знаят, че се очакват обяснения и доказателства за правилни управленски решения.
Камерата показа лицата на хората, поканени на кръглата маса, някои известни от телевизията, други не. Станишев и Местан обясняваха отново и отново за Борисов, медиите и Пеевски, след това минах на Орешарски, който също говори за същото, до момента, в който не изнесе информация за раждаемостта в България.
През рекордната за годините на прехода 2009 г. са се родили 81 000 деца, а през 2013-а това число е паднало на 59 000. И тук загубих тотално интерес към изказването на Орешарски.
Изведнъж рязко осъзнах микроскопичността на числата, които би трябвало да дават надежда, че България ще продължава да съществува. Таблицата за числеността на българското население показва, че то е достигнало 9 милиона през 1989 г., а през 2011 г. се е стопило до 7 346 000.
Представям си с колко още хиляди е намаляло и в следващите 3 години. Разбира се, не всичко е заради лошите управляващи от 10 ноември насам. Каквито и да са те, живеем в свободна, демократична държава, управлявана от олигарси, т.е. демократична клептокрация, и сме свободни да напуснем, когато пожелаем.
Това е възможността за избор,
която никоя среща на никое правителство с медиите не може да ни отнеме. Аз съм го правила веднъж, със сигурност ще го направя и втори път, просто защото мога и искам да съхраня емоционалната си интелигентност за по-смислени и по-малко разрушителни вълнения.
В този смисъл нямам никакъв интерес да загубя 2 часа от живота си в гледане и слушане на разговор на правителството с медиите. 59 000 бебета за една година, като вероятно 1/3 от тях няма да завършат средно образование и ще живеят в гето, са тежка присъда за което и да е правителство.
Но и за всяка медия, защото във вестниците и телевизиите би трябвало да работят най-мислещите и образовани хора в България. Вестниците и телевизиите имат не по-малка отговорност от управляващите. Те са средство за информация, но и средство за натиск върху политиците да служат на народа, а не на себе си.
Така се случи, че концентрацията на медии в ръцете на един човек, е прекалено голяма, нещо, което не е несрещано извън България (вж. Рупърт Мърдок и скандалите около негови медии), но тук, поради микроскопичния пазар, е фатално.
А как така се случи, е друг въпрос. Отговорът е изключително прост, пазарен и демократичен - когато ти предложат добра сделка, т.е. висока цена за продукт, създаден от теб, обикновено не се отказваш.
Проблемът е, че тук не става дума за кифли и кроасани,
а за интелектуални продукти създадени от интелигентни хора с цел да информират обществото, и когато тези интелигентни хора ги продават на хора със съмнителни цели, проблемът не е в купувача.
Така или иначе това вече се е случило, и няма връщане назад - ако ще и по една кръгла маса на месец да си свиква правителството. Наредените около масата са марионетки от един и същ куклен театър, обикновени хамстери в клетка.
От статистиките разбрах, че българските жени живеят със 7 години по-дълго от мъжете. За повечето от тях последните години от живота им минават в гледане на турски сериали и непосилна борба с бедността.
Преди няколко дни гледах един изключително интересен документален филм, продуциран от "Ал Джазира", с копродуцент Мартичка Божилова и "Агитпроп" - "Късмет". "Късмет" разказва за влиянието на турските сериали над жените в арабския свят, както и на Балканите.
Турските сериали са
много умно и хитро замаскирана външна политика на Турция,
насочена към създаване на светски имидж на държавата им. Жените - освен че са красиви, отстояват и правата си, борят се срещу мъже насилници, ходят без забрадки, и работят наравно с мъжете.
Филмът показва, чрез интервюта с жени от Обединените арабски емирства, Египет и Турция, че с помощта на сериалите все повече жени намират смелост да се разведат със съпрузите си, които са ги били и сексуално насилвали през целия им живот.
Борбата на жените там на практика понякога е борба на живот и смърт. И всичко това благодарение на интелигентното използване на медията телевизия да влияе по начин, който би бил благоприятен за приемането на Турция от западния свят като трансформираща се държава, която е в крак с времето.
Гъркините от "Късмет" казаха, че харесват турските сериали и ги чувстват близки, въпреки че са били 500 години под турско робство, нещо, което в Гърция явно никой не оспорва. Откриват в тях общи ценности като сплотеността на семейството, семейните ценности и спазването на традициите.
За мен обаче най-интересна беше българката. Скромно момиче на около 27 години, работещо в някакъв офис, тя е фен на сериала "1001 нощ", който гледа заедно с майка си и още една жена.
Причината да харесва турските сериали била, че те й давали надежда, че любовта побеждава, и че и най-трудните обстоятелства могат да се променят с търпение и постоянство. Нашата героиня има връзка със семеен мъж, любовта им трае вече три години - и "1001 нощ" й давал надежда, че нещата могат да се променят.
Приоритетите на една българка срещу приоритетите на жената от Близкия Изток
са брутално различни. Едните се борят за оцеляване, а българката, като победила всичко останало, се бори за мъжа на друга жена. Това показва степента на напредък, либерализация и демокрация в нашето общество.
Явно няма какво да ни спре. Нито религия, нито закони, нито етика и морал, защото етиката и морала няма откъде да се вземат. Те просто не съществуват в българското общество, и това ни го доказва статистиката за раждаемостта. Всичко е верижна реакция. Липсата на морал расте като гъба на дъжд във всички посоки.
Няма как да бъде изолирана в изолатор като носител на смъртоносен вирус, и да бъде ограничена само в политиката и икономиката. Когато тези, които са на върха управляват по неморален и неетичен начин, хората отдолу не намират причина да са различни от "успелите", напротив, те искат да приличат на тях. А дори и да не искат, са принудени, защото правилата се оказват само за глупавите и наивните.
Най-успешният и
най-добре направеният български сериал "Под прикритие"
е фрапиращ пример за разпада, в който живеем. Народът е влюбен в ужасните му герои. Аз самата заедно с Любен Дилов-син в "7 часа разлика", съм създала дълбоко корумпирани образи, в които престъпността е ежедневие, и които не само успяват, но и са едни от най-силните в държавата ни.
Като писател и сценарист си давам сметка, че телевизията има и възпитателни задачи, но от друга страна, ако трябва да бъда вярна на българската реалност, си давам сметка, че няма сюжет, независимо дали ще е романтичен или престъпен, който да изключва присъствието на мутри.
Като мутрите вече не са непременно необразовани, яки момчета с ланци, те са "кръв от кръвта ни", те са идеята, че няма непозволени неща. Сюжет без тях е невъзможен, защото не съществува в действителността.
Защо българските жени залепват пред турските сериали? Отговорът е прост. Защото там мъжете се държат с жените с огромно уважение, борят се за тях, казват им, че ги обичат, възрастните хора са уважавани и обгрижвани, отношенията между мъжете са почтителни, дори и да са врагове, има код на почтеност. Накратко - има правила и морал.
Всеки човек мечтае за такива отношения и такъв живот. Разбира се, моят отговор защо в техните сериали това е възможно, а в нашите не, винаги ще бъде свързан с присъствието на страх от някаква по-висша сила от силата на парите.
В България парите всяват страх и радост като нищо друго
Те са Бог. Тъжно ми е за нас и безпътицата, в която живеем. Тъжно ми е и за интелигентните, способни, работливи мъже, които са управлявали и управляват България, и които никога няма да бъдат нито щастливи, нито спокойни, нито истински задоволени, защото не могат да излязат от матрицата, създадена от тях самите в последните 25 години.
Матрица на безотговорност, неморалност и липса на надежда. И няма невинни, както и няма невинни жени, защото вървим заедно в разрухата. Подхранваме се взаимно с неморалната възможност всичко да е позволено. Позволяваме си го взаимно - като за последно. И постепенно всичко става все по-последно, природата, животинските видове, ДЕЦАТА.
Какъв е изходът? Със сигурност не е в кръглите маси с медиите. Не е и в Терминал 2. Намира се във всеки един от нас индивидуално и изисква много смелост, твърдост, честност, липса на илюзии, отказ от късия, на пръв поглед лесен път.
Опитвам се да си го представя с начина, по който живея. Опитвам се да живея, както си го представям. Трудно е, адски е трудно - и очите ми са все към летището, въпреки че знам, че този полет не е летене, а бягство от това, което не мога да променя.
