Няма истински хипстър без брада. Всъщност има, но тези, които имат бради, изглеждат по-автентично. Всъщност ако 90-те някак издигнаха в култ гладко обръснатото корпоративно мъжко лице, то второто десетилетие на XXI век определено налага брадата като атрибут за по-представителен вид.
Но модата на брадите в последните 10 години от двете страни на океана повтаря по-ранна истерия, започнала някъде около Кримската война, продължила три десетилетия и унищожена напълно от изобретяването на еднократната самобръсначка в началото на XX век, пише Лусинда Хоксли. (Тя явно не познава обаче българския мустак, ала Милко Калайджиев, който не признава самобръсначка).
Първата вълна - брадата като героичен символ
В средата на XIX век мъжете в Европа и Северна Америка зарязват посещенията при бръснарите, оставят патентованите "безопасни бръсначи" да ръждясват на рафтчето в банята и започват да си пускат бради.
И не само си пускат добре поддържани бакенбарди и мустаци, тогава считани за приемливи, но култивират огромни, пищни мустаци, които преминават в не по-малко гигантски бради, а между тях оставят пространство само за задоволяване на нуждите от храна и сладки приказки.
Завръщането на брадите във Великобритания (за последно брадата, която покрива цялото лице, е модерна в ерата на Тюдорите) е благодарение на Кримската война през 1854-1856 г. Брадите са забранени в британската армия до този момент, но ледените температури през зимата в Крим и невъзможността войниците да се снабдяват със сапун за бръснене водят до неизбежна отмяна на тази забрана.
Към момента, когато последните войници се завръщат в Обединеното кралство, брадите вече се свързват с образа на военния герой. Мъжете, които никога не са държали оръжие в ръка, започват да си пускат бради и до няколко години става практически невъзможно да се види избръснато мъжко лице във Викторианска Англия - освен в Бъкингамския дворец, където принц Албърт упорито отказва да следва модата (в случая по-скоро той е бил хипстър).
В Америка завръщането на брадите започва приблизително по същото време
Донякъде това се подхранва от модните британски списания, които се четат от мнозина в Америка и са приемани за последен писък в европейската мода. Много американски мъже обаче решават да спрат да се бръснат по чисто практични причини. Въпреки че така нареченият "безопасен бръснач" съществува от 1770 г. насам, той е труден за използване и и обратно на името си всъщност е доста опасен. Дори мъже, овладели до съвършенство изкуството на бръсненето, са се оказвали изложени на риск, ако бръсначът им не е старателно почистен.
Една от жертвите е Джон Торо, брат на писателя Хенри Дейвид Торо, който се порязва при бръснене и умира от тетанус в ръцете на брат си.
През 1861 г. във Великобритания навлиза в употреба нова дума, след премиерата на пиесата "Нашият американски братовчед" на Том Тейлър (същата пиеса, която Линкълн гледа, когато е убит във Вашингтон четири години по-късно). Един от героите, лорд Дъндреъри, е комично конте с грамадни мустаци, извити настрани. Те бързо започват да се наричат "дъндреъри", название, използвано и в Англия, и в Америка. В Англия обаче те са наричани и "стъргалките на Пикадили", тъй като са носени предимно от дендитата по площад Пикадили в Лондон.
През американската Гражданска война от 1861-1865 г. се налага и думата "бакенбарди", свързвани с генерал Амброуз Бърнсайд, чийто пищни мустаци са се сливали с краищата на косата и са оформяли впечатляващо гъста и непрекъсната линия от лицево окосмяване.
И Едгар Алън По, и Дикенс
През 1842 г. Чарлз Дикенс пътува до Северна Америка за първи път и е представен на много тамошни писатели, включително Едгар Алън По, с който двамата поддържат дълго кореспонденция. Може и да е съвпадение, но и По, и Дикенс започват да експериментират с окосмяването по лицето по едно и също време - първо с мустаци, без брада. През 1844 година Дикенс пише на приятеля си Даниъл Маклиз за новата си страст: "Мустаците са направо невероятни. Отрязах ги късо и леко ги оформих по краищата, за да подобря формата им. Очарователни са. Без тях животът би бил скучен." По си пуска прочутите мустаци през 1845, четири години преди преждевременната си смърт.
Минават 25 години, преди Дикенс отново да посети САЩ - до голяма степен и заради негодуванието около не твърде ласкателното представяне на страната в "Мартин Чъзълуит" и "Американски записки". Към момента, в който той се връща, през зимата на 1867-1868 г., той е глобална суперзвезда и всичко в имиджа му се забелязва и имитира. Брадата му, вече прочута сама по себе си, е уловена в целия й блясък от фотографа Джордж Гарднър Рокууд в Ню Йорк - студийните фотографи тогава често са снимали знаменитости безплатно, като в замяна са си запазвали правото да продават копия от снимките на почитатели.
Снимките на Дикенс стават много популярни, а стилът му поражда имитатори по цял свят, които копират и типа брада, прочул се като "чукче за врата".
Смъртта на брадата, преди да възкръсне
Към края на 80-те години на XIX век, модните мъже в Лондон се завръщат при бръснарите си за ежедневно бръснене, а брадите и бакенбардите започват да бъдат считани за присъщи на старото, консервативно поколение.
В САЩ и Великобритания, практиката да си голобрад става много по-лесна и евтина благодарение на американския изобретател Кинг Кемп Жилет. През 1895 г. му хрумва идеята за първата самобръсначка за еднократна употреба. За изпипването до съвършенство на изобретението му са нужни шест години - и доста болки, но през 1901 година успява да убеди и други хора да я пробват. Еднократната самобръсначка става сензация и бива защитена с патент през 1904. Простото изобретение на Жилет поражда бизнес за милиони долари за компанията, която все още носи неговото име. Междувременно тази тенденция съвпада с нарастващите научни познания за съществуването и разпространението на бактериите.
Брадите стават обект на критика от медиците и хората започват масово да говорят за потенциалния риск, който брадите представляват на работното място, особено там, където се приготвя храна. През 1902 г. на нюйоркските млекари е забранено да имат бради. Д-р Парк от Здравната служба на Ню Йорк тогава заявява: "Има реална заплаха за млякото, ако млекарят е брадат... Брадата, особено когато е влажна, е идеален преносител на микроорганизми."
Модата на брадите, пищните мустаци и бакенбардите отминава през първата половина на XX век, не на последно място заради двете световни войни и противогазите, които са ефективни само при употреба с гладка кожа.
И все пак един погонофил си пуска брада, за която днешните хипстъри само могат да мечтаят
Името му е Ханс Лангсет, норвежец, емигрирал в Айова, и брадата му се е прочула като най-дългата в света. Въпреки че Лангсет умира през 1927, той се оказва център на внимание за пресата през 1967, когато Смитсъновият институт купува брадата му - дълга цели 5.3 м.
И все пак тези, които се изкушават да последват примера на Лангсет, може би е добре да се замислят върху съдбата на друг дългобрад мъж, този път австриец. През 1567 г. избухва страховит пожар в австрийския град Браунау. За кмета на града, Ханс Щайнигер, се твърди, че имал толкова дълга брада, че я е увивал около кръста си. За жалост в злополучната нощ на пожара той или е забравил да я увие там, или тя се е разплела - и в крайна сметка той е загинал от счупване на врата, препъвайки се в собствената си брада, докато се е опитвал да избяга от огъня.
