Продавачи на бунтове

На 40 години, на четири бири в късния следобяд, облечен като за концерт на AC/DC, с новата книга на Джордж-Марк Райнов в скута и испанско-английски речник под нея. Очите му святкат през дима от цигарата с натрапчива претенция за интелектуалност. Чудиш се дали ако го питаш за нещо на Барико, няма да те изгледа така, както биха те изгледали в милански бутик с ръчно плетени дрехи, в който търсиш тишърт с щампа на Мики Маус.   

Томи, ако правилна съм дочула името му сред потока от критики към нечетящата част от света, може да изпрати всеки потенциален клиент на отсрещния тротоар, ако продължи гръмко да спори с мен. Да си каже мъката обаче явно му е доста по-важно от това да продаде поне една книга в рамките на два часа. Поводът за яда му е невинният ми въпрос защо, след като това място е загубило и митичния си рейтинг, и оборота си, продължава да се разстила по цялата дължина на площад "Славейков". С тази доста позахабена осанка за специалност.

На гърба на книгите - чийзбургер с картофки 

Въпреки бирения дъх и цялта неправдоподобност на ината, с който защитава този литературен битак, продавачът на книги е симпатичен. Вербалният садизъм към хората, които си представят как тук чудесно може да се разположи една лятна бирария с голяма видеостена за гледане на мачове, напомня на културна революция. Която наистина звучи романтично на фона на конформистката блъсканица за чийзбургер със средни картофки зад гърба му.

Гневът на човека зад щанда е най-големият страж на книжния пазар. Продавачът поддържа идеята за сакралното удоволствие да си купиш нещо точно оттук без особени аргументи, но адреналинът, с който е наситено отношението му към мястото, го превръща в своеобразна пропаганда на четенето.

Когато и останлите продавачи около него се включват в дебата по темата за несигурната съдба на книжния пазар, имам чувството, че присъствам на цяла лекция на историко-обществено-етично-философска тема. Говорят като пазители на библиотека от роман на Умберто Еко, в която книгите са с толкова специален статут, че човек би извършил престъпление, за да се докопа до тях.

След като се разбираме, че не съм голям фен на идеята за бирария на мястото на книгите, започвам да го разпитвам за асортимента на щанда му. Естествено, начинът, по който ми го представя, е далеч от превъзбудените рецензии на гърба на книгите в стил "богатство на мисли и съдбовни въпроси..." Личи си, че е човек, който има книга за нощното шкафче, за сутрешното си кафе, за маршрутката, за липсата на работа през деня, за дългия път към дома вечер, за тоалетната... "Ето, "Да бъдеш човек" на Райнов например не става за тоалетната, щото ще те хване запек от нея" - хили се Томи и бърза да извини просташката презентация на това сложно произведение с преразказ на една от есеистично изложените икономически теми в нея.

(О)неправданите висшисти 

Сериозността, с която обаче вметва, че е завършил молекулярна биология, е някак досадна на лежерния профански маниер, с който надига шуменското. Ако букинистите не играеха ролята на онеправдани висшисти, щяха да са най-симпатичните представители на търговията. Именно липсата на лекота, с която предлагат стоката си, ги обрича на тренда в поведението на хората, които минават оттук - страхуват се да погледнат към щандовете.      

Тъй като от 20 години продава книги навън, Томи напрегнато се опитва да оправдае слабостта си към този видимо замиращ бизнес. Тя се крепи на идеализма му, че все още има "хора с критично мислене", "съучастници", както патетично определя клиентите си. В стила на неосъществен професор, няма да изтипоса на щанда си нов роман на Паулу Коелю, само защото знае, че ще привлече вниманието колкото цикламените обувки на някоя от отсрещните витрини по "Графа". Но ако няма нещо, за което някой клиент пита особено заинтересовано, винаги ще го прати там, където може да го намери. 

Боряна е на 22 - красиво момиче с дълга черна коса и огромна чанта през рамо. Първият и единствен клиент на Томи, преди да стана от мръсния пластмасов стол от страната на продавача, на който съм седяла кутия цигари и две бири време. Пита за "Соло" на Рана Дасгупта и тръгвам след нея към масата, на която ще го намери. Използвам усмивката, с която дава 16 лева за книга, която с поръчка по интернет струва 12, за да я разпитам за отношението й към това място.

Боряна е представителна извадка на романтиците, които все още купуват книги точно от Тук. Толерира присъствието на отрупаните със заглавия сергии не с досадния патос на човек, който чете повече от връстниците си - говори за книжния битак като за място с очарователен рекламен привкус, което спонтанно й натрапва мисълта, че книгата все още е адекватна част от живота.

Тук книгите може и да са изложени на превратностите на атмосферните условия и да губят блясъка си в нечистия амбианс, "но това, че са изложени и пред погледа ти, те кара да мислиш за тях като за екзистенциална необходимост." 

В купуването на книга от площад "Славейков" има известна авантюра, казва Боряна. "Тук има едно особено общество от начетени маниаци, които развиват полезна шано търговия". Полезна не само защото можеш да намериш всичко по пипалата на този книжен октопод, а да намериш точно това, което ти трябва.

Книга за рожден ден?! Случва се...

Като "Латинской-русский словар" на Дворецкий от 1976 г. например, "който може да ти излезе и над 100 лева, ако прекалено много покажеш, че ти е нужен...", казва Боряна, за която пазарлъкът е любима част от шопинга на "Славейков". В разговора се включва и общителен младеж, който току-що е намерил най-подходящия подарък за рождения ден на приятел - поопърпано издание на "Мъжагите не танцуват" на Норман Мейлър.

Мърлявата атрактивност, която много дразни хората с лъскави идеи как мястото да се усвои по по-приятен за окото начин, не може да събори носталгичната любов към него на авантюристи като Боряна и фена на Мейлър. Нищо, че рутината, с която търговците подреждат стоката си в кашоните от банани привечер, за да ги складират в килерите на близките безистени, аргументира злостните коментари за "Славейков". Като този, че "това е истински "Сървайвър" за книгата - нагледен пример за това "как да оцелея в кашон" и "увиват ме в найлон, какво да правя?"...

Към десет вечерта площадът е празен, но кихотовският дух на книжните търговци продължава да бди. Струпаните ръждясали сгъваеми етажерки, пластмасовите столове, очуканите дървени плотове, излишните кашони и все още непометеният амбалаж от алкохолни и безалкохолни под мръсните найлонови брезенти се набиват в очите като нелепите доспехи на героя на Сервантес.

Тези грозновати ризници на уличната търговия с литература обаче все пак продължават да резервират пространството между "Раковска", "Графа" и "Солунска" за нещо далеч по-смислено от спретнати столове и масички, на които те чака поредното коктейлно или още по-зле - скара-бира меню.

Подобна пиаца в град като Рим например би могла да се превърне в пъстра субкултурна сцена, на която "просещите" артисти рисуват по паветата с тебешир, свирят, изпълняват някакви акробатични номера... А противниците на книжния битак на "Славейков" нямат кой знае колко алтернативни идеи за изгледа на площада, ако сергиите бъдат пометени.

И културата, и биг мак менюто...

През 19 век тук е имало кафене, но днес точно тази част от центъра на града разполага с всички аспекти на попкултурните нужди - заведения, магазини за дрехи, обувки и козметика, павилиончета за семки, бонбонки и цигари, верига за бързо хранене.         

Хората зад сергиите продават бунта срещу това да живееш, за да се наядеш. Обвинителните погледи към жертвите на "Макдоналдс" може и да не са най-добрият подход, с който абсолютизират нуждата от такъв бизнес, понеже и те като всички обичат и културата, и биг мак менюто.

Лично на мен обаче ми харесва сценката минувач да се закове пред "Оптимистична теория за нашия народ" от Иван Хаджийски - а не пред огромен надпис "Ликвидация на обувки".