Доста се е изговорило колко тъжно е „празното гнездо" - родният дом, който порасналите деца са изоставили. Вместо смехът им, царуват тишината и спомените. Основният персонаж на всяка такава история е самотната майка, тя е кокошката, останала без пиленца. Спорадично отива в непроменените с години детски стаи, пролива по някоя сълза, докато си припомня епизодите от миналото, сяда на леглата, в които децата й някога на спели.
Наистина ли това е точен портрет на съвременната майка с празно гнездо?
На „кокошката" не й липсват хавлиите по пода, чиниите в мивката, разхвърляните обувки, прекъснатия секс, будуването, докато децата са навън, чувството за вина всеки път, когато не стане на тяхното и те могат да те накарат да се чувстваш като провален родител.
Не говорим ли всъщност за синдром, наследен от миналото?
Ако погледнем към Великобритания, проучване установи, че 75 на сто от „освободените" родители одобряват изнасянето на децата си. За тях „празното гнездо" е източник на щастие, защото отново разполагат с цялото време за себе си, за любимите си занимания или за почивка, и могат да бъдат отново онези позабравени личности от младостта.
Има майки, които решават да превърнат стаята на сина или дъщеря си в дрешник, например, вместо в олтар на безгрижното им детство, кътайки там всякакви играчки и дрехи. 53-годишната Ан Брюър, художник и дизайнер по професия, има много идеи как да оползотвори стаите на двете си момчета - чрез избиване на стена вече разполага с просторно ателие, където да работи.
Според медицинската сестра Мария Спенсър, майка на четири пораснали деца, моментът, в който те напускат дома, всъщност показва дали възпитанието им е правилно. Те трябва да се докажат като самостоятелни личности и да се справят сами - затова точно родителите първи трябва да им признаят това.
Нетърпение
Самата аз имам четири деца, така че мога да разбера подобно желание. Но не мога да разбера защо трябва да се плаче, стене и хлипа от позицията на „изоставена майка". Когато бях тинейджър, желанието да живея самостоятелно беше неустоимо. Непрекъснато мислех за този момент и много от нещата, които казват и мислех тогава започваха с „Когато се изнеса ....".
Майка ми сякаш споделяше този ентусиазъм, баща ми слушаше, но никога не каза нищо съществено. Винаги съм смятала, че когато заживея сама, тя ще приеме нещата спокойно, а той ще е този, който страда. Един ден, на 15-годишна възраст, баща ми дойде и каза, че трябва да спра с всички тези приказки, защото много разстройвали майка ми.
Не си представях, че тя ще стои и ще плаче за мен, щом ме е възпитала да бъде независима личност. Смятах, че ако съм на нейно място и имам дъщеря, щях да бъда горда с нея. Така или иначе не разбрах дали майка ми е плакала, защото в деня, в който навърши 18, гордо затръшнах вратата и не погледнах назад.
Кажете, че съм безобразна личност, но всъщност повечето изнасящи се младежи не поглеждат назад. И също така родителите им не очакват благодарност, поне тези, които нямат проблем с „празното гнездо".
Най-голямата ми дъщеря, на 26 години, никога открито не е говорила за изнасяне. Поне не така, както аз правех като тинейджър. Когато тя най-сетне намери квартира, аз бях подготвена. Фактът, че беше на няколко километра разстояние от вкъщи наистина помогна, както и това, че все пак аз останах с цели три деца на главата. Нямах време да се вайкам или да плача. Знаех, че тя е добре, виждах я от време на време и това ми стигаше.
Същото разказва и певицата Линда Хейс, която вече живее без синовете си - на 20 и на 25 години: "Когато децата са у дома, трябва да бъдеш майка. Когато се изнесат, преоткриваш истинската си същност. Това ми се случва в момента и е страхотно".
Но да се върнем на историята - останах в един апартамент с две подрастващи дъщери, които се бореха за надмощия, и малкия им брат. Изведнъж домът се оказа тесен, затова решихме момичетата да се преместят за кратко при баща им. След няколко месеца се оказа, че се чувстват комфортно заедно и временното преместване стана постоянно съжителство.
Докато аз се радвах на освободеното пространство, там остана само синът ми.
Той от години говори за изнасяне. Има планове, бизнес идеи. Започва да учи в колеж през септември, така че през 2017-та година аз ще съм свободна. Ще бъда аз, а не „мамо". Да, след две години, но ще чакам, за да покажа на всички истинското си аз.
Синът ми обаче не иска да чака. Щял да се изнесе на 16 години. Да си намери работа на половин работен ден, да плаща наем за квартира близо до колеж... Оказа се, че моето пренаселено гнездо се обезлюдява със страшна скорост. Аз не съм щраус - мумия, не. Радвам се, че синът ми проявява толкова зрялост и увереност, дори да е последният, който ми остана.
Той върви по пътя си. И така би трябвало. Аз съм щастлива, наистина. Една щастлива кокошка с празно гнездо.
